Предадена в подробности, тази човешка история изкушава да бъде вплетена в един съвременен сюжет - би се получил многозначителен диалог между вековете и техните герои. Но това е вече предмет на други литературни обеми. Тук ще я въведа колкото за нуждите на нашия петък.

Нейният герой е дядото на моя съученик Роман Г. Житейският му път извикваше страхопочитание в Горни Плевен дори когато му бяха прибрали всичките земи и имоти и от цялото богатство му бе останал само сивият кон, който текезесето също му бе взело заедно с цялото хергеле, а после го беше върнало поради старост и слепота. Животът му беше твърде знаменателен, това беше американската мечта в България. Тъпото по онова време беше, че вече не ставаше за пример - поуката, която се получаваше накрая просто беше негодна. Каква поука и какъв пример, след като старецът завършваше живота си гол като тояга! Както впрочем го и започнал.

Дядото бил кръгъл сирак още от малък, без близки, без стряха дори. Поработвал по къщите, прислужвал в стария хан "Бъркач", една милостива попадия му събирала дрехи и обуща за лютата плевенска зима. Вероятно като метял различните работилници по главната улица или като изкарвал залък по фабриките и пазарището, той е понабил око за бизнес и е избирал своята първа "ниша". Не можел като класиците на модерния капитализъм да започне с една-две ябълки - в Плевен в онези години с ябълки хранели и прасетата. Затова опитал с... кал.



Ако сте чули да казват "От калта излязъл", това е за него



Избрал край барата някакъв пущинак с хубава пръст и там направил първите си тухли. Дълго време копторите му нощем пушели и припламвали и по тях закъснели пътници се ориентирали като по морски фар, че градът е близо. Изучавал занаята в движение, качеството му се наложило, после наел работници, докато отворил най-голямата тухларна в Северна България. Когато се катерехме по плевенските тавани, четяхме името му с релефни букви по вътрешната страна на марсилските керемиди. А десетилетия по-късно, като събаряха стари сгради, такива "надписани" цигли ги отделяха от другите и ги продаваха по цените за нови.

Тухларят от самото начало става най-дръзкият предприемач в областта. Отваря фабрики и маслобойни и купува земи. Произвежда захар и консерви, мебели, жито и знаменити вина. Лозята му са направо необгледни. С дни се точели по главната улица колите с грозде откъм Кайлъка към гарата, където се товарели композициите за Европа. Отделно: десертното, подредено в чисто нови щайги с ударена с нагорещен щемпел фамилия на износителя. И отделно: огромните "постави" (бадеми) с гъмзата заедно с юначагите, които тъпчат чепките и задяват гражданките от шпалира. Защото градът се събирал да гледа това шествие на плодородието и икономическия му разцвет.

И понеже целият живот на този човек минал пред очите им, хората го разчели както подобава - христоматийно помагало за човешкия избор, урок, че съдбата е в ръцете на всеки, а и в душата му.

Господ създал човека от кал. А един човек от (чрез) кал създал себе си.



И защо ви разказвам това?



Кална бомба се взриви в обществото и днес калта се стича по стените на демокрацията като кръв в банята на самоубиец. Това, че въпросната експлозия почти се сля с новогодишните гърмежи, насади сред гражданството подозрение, че тъй ще се отваря и затваря всяка следваща страница от близкото наше летоброене. Но взривовете зачестяват - изглежда времето притиска. Симпатичната субстанция, доскоро проблем главно на общините и на уличната инфраструктура, се пренесе във всички етажи на живота и наистина се стича - от горе надолу. Тържествено се стича. Какво да правим с такава кал, ние не знаем. От нея и Бог не би могъл да сътвори нещо прилично. Но при божествения произход на някои политици нищо чудно да пробват да произведат електорат от кал.

Отвращението и погнусата също са чистопробен стрес, по-гаден дори от страха. Те гипсират движенията на обществото - до степен, че да не може да избърше лицето си. И то мига кално, безпомощно и унизено.

Някога дедите ни се преборвали с калта посредством хитроумно пешеходно средство - кокили. Така ходели по седенки с новите си дрехи и цървули. (И с белите навои, мамо, с белите навои.) Днес такива екологични изобретения са неприложими. Това не ви е земеделска кал, нито пък ви е кал лечебна. Това е кал на високите технологии, извличана е със СРС-та и складирана зад три печата. Всичко да се асфалтира и всяка локва да се пресуши, тя не може да се свърши - за една смрадна бомба ще е достатъчна дори само калта под ноктите на противника.

Правят ги с материали на клиента и ги трупат ли трупат като в ядрен арсенал - кални бомби за масово поразяване.

Но както всяка театроведка ще ви каже, ако държите кална бомба зад сцената, тя до края непременно ще избухне. И ще направи всичко на бербат, дори и публиката...



P.S.

В последния час калните бомби бяха заменени с истински. Животът доразвива някои теми преди още да са публикувани. Но това не е силата на словото, това са силите на мрака...