Една по една международните организации и креации бият тревога за очевидната нова световна заплаха: глада.

Този път опасността се вижда отдалеч - поне няколко години ще минат, преди да стане наистина страшно. Проблемът се изостря постепенно, засега бавно. Гладният мор обикновено идва внезапно, поразява огромни региони, дори континенти, и се свързва с природни причини: урагани, наводнения, суша. Днес причината е друга - чисто икономическа. Десетилетия наред, и то по целия свят,



аграрният сектор е жертва на политиката



за ниски цени на храните. Като притискат цените на най-масово потребяваните продукти, държавите преодоляват инфлационния натиск върху стопанството и опазват социалния мир - щом хлябът е евтин и достъпен, дори най-бедният е сит и не се страхува за оцеляването си. Всички средства се ползват: наука (високодобивни, например генномодифицирани сортове; торове, препарати), нова техника, технологии (производителна и евтина механизация, напояване), до чисто икономически - пазарни интервенции, буферни резерви, преки субсидии, с които хазната поема част от разходите за прехрана. Не може да се отрече - целите са постигнати. В Европа до петдесетте години на ХХ век 30% от домакинския бюджет отива за прехрана, днес едва 17% от



вредоносните странични ефекти



имат тежки последствия. За мен най-тежкото, макар и най-малко видимо от тях, е икономическата деструкция на аграрния сектор. Днес селското стопанство в Европа е абсолютно непазарно. То е антипазарно. Ако премахнем мерките за изкуствено дишане, ще видим, че аграрните отрасли са не само неконкурентоспособни на индустрията и услугите. Те са нежизнеспособни. Дълги години под похлупак са създали изкуствена среда, препятстваща инвестициите в сектора. Не че не влагат капитал в него - напротив, парите текат като из ведро. Луди пари се влагат. Точно



луди, сиреч ментално недъгави пари,



а не нормални инвестиции. В аграрния сектор влагаме пари, за да угодим на поредната бюрократична програма, от която да получим безвъзмездно една част обратно, а за продукта да вземем субсидии. Целта не е пазарът, а политическа, извънпазарна изгода. Нормалната инвестиция се прави, за да произведем продукт, който по цена и качество да бие конкурентите и да носи изгода. В Европа отдавна разбират



провала на аграрната политика,



която съюзът води от Римския договор (1957 г.) насам. Вече е решено - следващите години ще правим обратен завой. В момента за аграрни субсидии отиват към 46-48% от бюджета на ЕС (пикът е през 70-те години, когато тези субсидии са гълтали 70% от бюджета на общността). Целта е до 2013 г. делът им да падне до 32%. В замяна ще растат парите за "регионална политика", т.е. за алтернативен поминък в земеделските райони. Брюксел никога няма да го каже ясно, но обратът значи: Европа не ще да плаща, за да продава евтино на пазара своя скъпо произведена селскостопанска продукция, спира субсидиите, неконкурентното производство и ще внася недостигащите храни от световния пазар на конкурентни цени. Хитро, но дали ще е възможно? Дори да се изпълни решението за свиване на аграрните субсидии, то



вещае взрив на цените на храните



и ще го видим далеч преди субсидиите да спрат. Всъщност вече го виждаме. Колеги, чийто занаят са прогнозите, вече предупреждават, че храните ще са новият ценови балон. Не допускам западноевропейците да позволят инфлационен взрив заради поскъпващите храни. Брюксел предупреди, че ще освободи вноса на евтини храни на европейския пазар. От това цените на световния пазар само могат да нараснат. Стара Европа пак ще замижи за принципите и със сигурност ще предприеме мерки да ограничи поскъпването на храната. Ще се измислят национални доплащания, още по-нисък ДДС за храните, ще ги освободят от мита и пр. Очакват ни години на



шизофренна аграрна политика:



хем ще намалява общото ниво на субсидиите, хем в новите територии на изток ще се плаща повече, за да се изравнят със Запада. Хем от трета страна ще внасяме евтини храни, за да борим инфлацията. В същото време ще съсипваме орна земя, за да садим ветрени мелници, пардон - турбини, и да монтираме фотоволтаици. На оцелялата обработваема площ ще сеем култури за биодизел, за да го плащаме в пъти по-скъпо от естествения нефтопродукт. С толкова глупости наведнъж храните ще пощуреят: ще поскъпват и ще са по-оскъдни. Не е трудно да преценим, че следващите години българското земеделие ще е обещаващ отрасъл. Разбира се, днешните наши примитивни стопанства нямат бъдеще. Ефективността иска милиардни инвестиции, които у нас няма кой да плати, но вносителите на капитал няма да закъснеят.