Светът тепърва трябва да се спре на термин, за да назове величавите събития, развиващи се в Близкия изток. Бях в дълбоката френска провинция и успявах да следя новините на BBC World Service късно вечер или рано сутрин по време на вдъхновяващите египетски събития. Но скоро се убедих, че определението на Жил Кепел, експерта по ислямски фундаментализъм, в статия за "Монд" ще се окаже точно и обвързващо. Той ги нарече "арабска демократична революция".

Тя определено е напълно арабска. В момента, в който една арабска страна - Тунис, подпали фитила, той разпали пожар, за който всички араби се надяваха, че ще обхване "цялата арабска нация". Те всички разпознаха себе си в желанията на тунизийския народ и повечето, изглежда, повярваха, че ако един арабски народ може да постигне нещо, което лелее отдавна, значи и другите ще съумеят.



Очевидно тя е и демократична



Първо, до голяма степен събитията бяха предизвикани от социално-икономически фактори, но, от друга страна, е поразяваща липсата на идеологически лозунги. Наистина - така поразяваща, че някои казват, че възникването на тази демокрация като идеал и политически мобилизираща сила е един вид "трети път" в съвременната арабска история. Първият е национализмът, подхранван от опита от европейското колониално управление и всичките му дела, от първоначалното велико създаване на "арабска нация" до създаването на Израел и последвалата и продължаваща воля на Запада да доминира и оформя развитието на региона. Вторият, успял да постигне реална мощ единствено в неарабски Иран, е "политическият ислям", подхранен от провала на национализма.

Тя е и двойно революционна. Първо, заради начина на провеждането на революцията и креативността на образованите и до голяма степен аполитични младежи, които я подпалиха, въоръжени с интернет. И, второ, заради дълбочината, степента и внезапната трансформация на съществуващия ред, който, изглежда, е на път да бъде пометен.

Арабска - да, но не и в смисъл, че арабите вървят отново по свой път. Тъкмо обратното. Нито един геополитически комплекс не е успявал да задържи за толкова време такава колекция от динозаври, оцелели от по-ранна, тоталитарна епоха, не е отсъствал така осезаемо от "народната власт", помела съветската империя и деспотизма в Латинска Америка, Азия и Африка. Присъединяването най-сетне към тази вече универсална, но по същество западна ценност, наречена демокрация, те на практика се присъединяват отново към света, наваксват в историята, която ги бе подминала.

И ако Тунис бе страната, в която "арабската улица" за пръв път се раздвижи и съживи, страната, за която арабите се надяваха, че следва да се раздвижи, бе Египет. Това щеше да е своего рода гаранция, че евентуално един ден това ще се случи и на тях. Най-знаковата, най-населената и най-престижната от арабските страни - Египет, винаги е била модел, понякога значим фактор на промени за целия регион. По време на националистическата ера, след като президентът Насър събори монархията през 1952 г., Египет изигра тази роля най-ярко. Дългосрочно обаче той е и родоначалник - чрез създаването на "Мюсюлмански братя", на "политическия ислям", какъвто го знаем днес, включително на глобалния джихад и "Ал Кайда".

Тя е и най-ранният и най-влиятелен пример за същността на арабската демократична революция. Насър целеше "истинската демокрация", която според него олицетворяваше най-точно целите на неговата революция. Но въпреки всички демократични уловки тя бе водена от военна, макар и популистка, автокрация, с течение на времето тя премина през значими промени в идеологията, политиката и репутацията си, но винаги успяваше да запази основните си структури, стабилно дегенерира до изкривената, дълбоко потисническа и силно изкривена версия, управлявана от Хосни Мубарак. С местни вариации системата се мултиплицира в повечето арабски автокрации, особено в някога революционните, но и в по-старите, традиционни монархии.

В крайна сметка "египетската улица" реагира и по начин, който няма нищо общо с жестокостта на улицата, каквато сме свикнали да си я представяме. Като широко и автентично изражение на народната воля тя успя да завърши първия ключов етап на едно от най-цивилизованите и образцови въстания в историята. Египтяните се чувстват преродени, Арабският свят отново издига на пиедестал Египет - майката на света.

Аплодисментите раждат и основния въпрос - ако арабите сега се присъединят отново към света, какво означава това за света? Дали приемането на фундаменталната западна ценност означава да се приемат и западните политики или предписания? Вероятно не. И демокрацията, и арабското негодувание от западната подкрепа за стария, деспотичен режим ще се противопоставят на това.

Ако погледнем на практика, "третият път" за арабите означава само, че демокрацията, която сама по себе си е политически неутрална концепция, ще послужи като хоризонт за провеждането на собствената им политика. Това не означава потискане на първите два пътя. Ислямизмът ще си остане. За демократичния ред ще е невъзможно да стори онова, което стори Насър - да екзекутира някои от лидерите на "Мюсюлмански братя" и жестоко да потиска последователите им. Ще трябва да се спогажда с тях, открито и чрез избори да им отдаде полагащата им се тежест в арабските дела заедно с всички останали движения, които им съперничат.

Ключов елемент в американската близкоизточна стратегия, претърпяла сега горко поражение, винаги е бил арабско-израелският конфликт. С ислямизъм, национализъм, а да не говорим и за другите политически сили, които свободно се изразяват, египетската демокрация няма да може да продължава да играе ролята - според арабите открито предателска, която Мубарак играеше за САЩ и Израел. Доколко тази промяна в египетско-американските отношения ще е важна, предстои да разберем. Но повечето израелци вече я възприемат като бедствие и това води до иронията страната, самоопределяща се като "единствената демокрация в Близкия изток", да



води фронта за това демокрацията никога да не се състои за арабите



Но всичко това е поглед в бъдещето. Засега горещият въпрос е къде ще пламне следващата арабска демократична революция. Макар Европа от 1989 г. да е очевидният прецедент, кралете и президентите няма да падат като домино по подобие на хонекеровци и чаушесковци. За разлика от Бен Али и Мубарак другите може да не паднат така лесно и безболезнено. Това вече е ясно от двата последни и засега най-драматични епизода в несекващите продемократични вълнения в над половин дузина арабски страни. 200-годишната бахрейнска монархия може и да прави опит за диалог и помирение, но този стабилен режим на сунитското малцинство вече е показал колко твърд може да бъде пред шиитския бунт. Едва ли някой има съмнения, че в Либия полковник Кадафи - най-жестокият и чепат сред арабските диктатори, ще стори това, което винаги е казвал: че чака враговете на неговата 42-годишна Велика Социалистическа Народна Либийска Арабска Джамахирия - "ще ги нареже на парчета".

Но повечето от режимите са кандидати. След малкото вероятни изключения вероятно най-важното е Ливан. Защото въпреки всички неволи, драматични събития, податливост на последствията от действията на другите арабски страни Ливан винаги е бил някаква форма на демокрация.