Двама войници в сиви шинели и бозави кепета - всъщност запасняци от тревожните години след войната. Единият от тях е баща ми: прекарал е тази част от младостта си по границите. Много след това обичаше да казва: "Днешният запас - съберат ги да играят карти и да починат от жените си. Тогавашният - палатки, землянки, караули, маршове, студ, вълци..." "И въшки" - полугласно вметваше майка ми, ако се случеше наблизо. И потръпваше ужасена. Но на снимката двамата приятели стоят чистички и сияещи, в цял ръст и полуфас и зад тях се вижда сиво казармено здание с долепена до него нашарена дървена будка и спрял пред нея мотоциклет с кош. Точно този мотоциклет в дъното на композицията вълнуваше въображението ми в детството и беше за мен безспорен център на снимката, а не младите мъже в предния план, застанали като веднъж завинаги и полагащи усилие да се запечатат трайно и солидно - дори не толкова самите те, а по-скоро тяхното войнишко приятелство. Това последното - за вечни времена.

Намерението им, изглежда, се е изпълнило в най-възможната си степен, която оттук нататък вече само ще намалява. Аз съм последният, който помни запасняците от снимката, в близък ден и това ще се промени. Другият мъж е "чичо" Ради, някой си чичо Ради, от кой град или село не знам, но после, през целия ни живот в Плевен, не съм го срещал. А и тогава го видях само веднъж...

Беше зима, татко си беше вече у дома. Имаше дебел, както се полагаше в онези времена, сняг. Изведе ме на разходка. Имаме и такава снимка, не от този ден, а навярно и от по-късна година, но е видно как изглеждат баща и син Донкови. Татко е със светло палто и с мека шапка - вероятно "положението" му на касиер в кооперативния съюз е изисквало такова облекло. След много години, разглеждайки семейни албуми, жена ми отбеляза: "Баща ти е като киноартист." След като бе минала вълната от полушуби и якета, от каскети и такета, на онези снимки татко и днес има вид като на излязъл от опера джентълмен. В моето облекло заслужава внимание единствено дебелата плетена шапка по тогавашната мода - с "уши".

Ето така сме отишли двамата на свиждане на "чичо" Ради пред казармите на Четвърти пехотен плевенски полк. Него го бяха "забавили", още чакаше уволнение и се появи в дълъг пехотински шинел с обърнати ръкави - в единия стърчеше някакъв вестник. От другия "чичо" Ради извади плоска картонена кутийка и ми я връчи. Не знаех какво да я правя. Баща ми ме подсети да кажа "мерси" и потъна в разговор. Чак след време двамата мъже забелязаха, че я държа неотворена: "Яж го - рече татко, това е шоколад." Бил съм поне четиригодишен, но думата ми беше непозната. Съмнявам се, че говореше нещо и на връстниците ми от онова време.

Този първи в живота ми шоколад бе опакован в белезникава твърда мукава, която се отваряше като пощенски плик, само че откъм тясната страна на правоъгълника. По-късно в студентството си пушех едни евтини цигари, т.нар. малка "Арда", знаменитата сред простолюдието "кариочка" - точно такава, дори по големина, бе тяхната смотана кутийка. Също като непретенциозната опаковка, каквато се полага на всяко уважаващо себе си интендантство. Без надписи, без картинки, без станиол. След време, като го знаех вече какво е, запомних от разговорите на възрастните, че на войниците им давали шоколад, "от германците". Никога не разбрах дали са германски доставки за армията от първоначалния съюзник във войната, или по-късни трофеи - пак от него, но вече в качеството му на противник. Бяха гладни години (дори купони за хляб не даваха на всички, вместо захар продаваха някакъв маджун от тръстика), та не знам сега какви са били тези "шоколадови" теми в дома ни. Но помня, че когато най-сетне съобразих и го опитах, бях смаян, объркан, зашеметен, не, изплашен бях от този първи шоколад в живота си, там, в градинката пред казармите, пред паметника на загиналите в Сръбско-българската война със знаменитата скулптура на Жеко Спиридонов на атакуващите плевенци при Сливница.

Никога повече не видях "чичо" Ради. Години след това не видях и шоколад. Нямаше го в страната. Когато се появи, някак не кореспондираше със семейната каса. А като стана що-годе достъпен, вече пушех цигари и пиех коняк. Никога не забравих вкуса на онази черна интендантска плочка, която отхапах с нежелание и сякаш по принуда: чист натурален шоколад, неописуемо сладък и незабравимо горчив. За много спомени се колебая, но за този се подписвам: ще го помня до гроба си. "Знаков" вкус. Един от най-важните в живота.

Ако трябва да бъда откровен: шоколадът ми е отдавна и недвусмислено забранен. Тази забрана е единственото, което понякога ме подтиква да посягам към него. И най-вероятно - горчивината. С изумление установих, че в едно стихотворение съм написал: "Поезията е като шоколада. Когато е истинска, е горчива." По-скоро Онзи шоколад е взел думата. Не мога да го оборя. Десетилетия пиша една книга с елегии. Ако някога я завърша, ще се казва "Шоколадови песни". Имам си причина...