|
- Движим се сякаш по инерция към ЕС - в него виждаме само витрината и салама. Само че гордиевият възел на социалната политика не е минималната заплата, а пазарът на труда. Но ние изобщо не говорим за пазара на труда, за индустриалните отношения - какво трябва да правим и какво ни очаква в ЕС. По-лесно ни е с рутинни искания - да дадем ли 10-20 лв. повече минимална заплата и някой и друг милион отгоре по измислени програми за заетост.
- Т.е. не се мисли за конкурентоспособността на труда, а за "социалното му обгрижване". А в същото време вече и за България не е екзотика чужди работници да започват да изместват местните.
- Това неминуемо ще се случва все повече и повече. Говорил съм с бизнесмени от хранително-вкусовата промишленост например и те вече пресмятат дали не им е по-изгодно да привлекат работници от българската диаспора в чужбина или пък у нас да дойдат малките пъргави азиатци. Очакванията са, че тяхната работоспособност ще е по-голяма.
- Но какво общо има тук правителството?
- Позицията на държавата не само е възможна, но и изконна за тази сфера. И това не е връщане към доброто старо време, това е начин да развиеш своята работна сила и ноу-хау не само в страната, ами и да го изнасяш навън. Стотиците консултанти, които ни заливат от години, са израз на такава държавна политика на техните страни. В първите години, когато дойде чуждият бизнес у нас, чужди граждани в мениджмънта се появяваха преди всичко на висшия етаж. Напоследък се забелязва отчетлива тенденция чужденци масово да заемат втория управленски, супервайзорския етаж на фирмите. В същото време работодателите започнаха да си крадат работниците, като например в шивашката промишленост. Там сега големият удар започва да идва от Китай, но дори и в тази трудна ситуация производителите от бранша са петимни отнякъде да си намерят опитни шивачки. Попитайте в машиностроителните заводи как си набират заварчици 7-и клас - въобще няма вече такива. Като си даваш колата на ремонт, сигурен ли си на кого я оставяш? Затова в следващите няколко години с усилията на държавата (синдикатите и работодателите са готови за това) трябва да се създаде национална система за професионална квалификация (не говоря за образование).
- И сега фирми за професионално образование - бол.
- Не става дума за това. Има фирми, които обучават на компютърна грамотност, като предлагат цена на обучение на час за човек 47 ст. Ясно какво обучение ще падне при тази цена. Необходимо е да се създаде система, която да е много близко до работните места - идеалният вариант е обучението да е вътре в предприятието. При съвременните технологии вече въобще не е утопия значителна част от информацията, от знанията да бъдат предавани директно на работното място. Тогава и на работодателя ще му е много по-лесно - няма да губи от работното време на хората си.
Другият проблем е стандартът на самото обучение. Година преди Априлското въстание в Англия една компания - City&guilds ("Град и гилдии" - б. р.) е създала модел, който и до ден-днешен е работещ. По инициатива на работодателите или на самата компания се питат ежегодно има ли нови професии в даден бранш, изменило ли се е нещо, има ли нужда персоналът да придобива нови знания и умения. Ресторантьор например казва: моите келнери трябва да усвоят още еди-какво си. City&guilds прави проучване, прави проект на стандарт и получава одобрение от работодателя - да, ето това искам да знае и може моят келнер. След което работодателите и City&guilds казват на държавата - ето стандарт, който одобряваме, и келнерите в Англия, които искат да имат дипломата на City&guilds, трябва да го знаят. После обучаващите организации правят съответното обучение по тези стандарти, а обучените се явяват на изпит пред City&guilds. И всеки, който покаже такава диплома, се реализира лесно. Този конгломерат от интереси и взаимоотношения още го няма у нас. Тази фирма е създала стандарт за над 600 професии в Англия. Ние нямаме стандарт и за 30.
- Но инициативата трябва да дойде от бизнеса, а у нас той сякаш още не е узрял за това - залага на евтината работна ръка, не на квалификацията. По морето например, дори и в реномирани ресторанти, рядко има квалифицирани келнери.
- Затова казвам, че пазарът на труда трябва да е основата на социалната политика в идните 10 г. Ние хвърляме по над 150-200 млн. лева годишно за програми за заетост, от които няма почти никакъв ефект. Наистина такива програми има по цял свят, но те са все пак един временен инструмент. А ние ги превръщаме в основна цел на политиката за пазара на труда.
- Тези програми дори май пречат - помагат ти да отпаднеш от пазара на труда?
- Те могат да бъдат използвани само за да помогнеш на някого или да премине по-лесно през трудния период, или да научиш на нещо този човек, да го караш да работи и след това да може той сам да продължи. Но ако тези 200 млн. годишно ги хвърлим в създаването на адекватна система за квалификация, ефектът ще е много по-голям. Защото недостигът на квалифицирани кадри е тотален - дори в отрасли, където има бум, като в строителството. Там масово работят хора, които са загубили предишната си работа и набързо са се цанили за дюлгери. А после се чудим защо има толкова некачествено строителство. В същото време маса техникуми продължават да бълват професии, за които просто няма пазар. Има толкова минни техникуми, при условие че не останаха мини.
- Идва ли все пак краят на конкурентното ни предимство - евтината работна ръка?
- Още го има. Цените у нас се приближават към европейските, но още са едва наполовината на тях, включително и по отношение на стоката труд. Така че този баланс все още е в полза на България, но тук "номер" ще ни изиграят новите технологии. Защото те изискват много по-различна квалификация, която няма как да я замести с евтин наемник. Колкото и да му е ниска заплатата на този човек, като не е квалифициран да работи с тази технология, не може да ти върши никаква работа и ти излиза много по-скъп.
- Не се ли задава тогава една страшна социална ножица - все по-големи заплати за по-квалифицираните и направо загуба на работа, а не просто ниски заплати за неквалифицираните?
- Това ще се случва, ако не се наблегне на квалификацията. Но има и друго. От средата на XIX до 90-те години на XX век сякаш действаше следната аксиома: щом има икономически растеж, той автоматично води до увеличаване на работните места. В последното десетилетие се вижда, че тази формула вече скърца. В много случаи в развити и в не толкова развити страни в отделни отрасли (глобални изследвания още няма) се забелязва, че растежът не означава автоматично увеличаване на работните места. Това е пак заради новите технологии. Един работник вече има едва ли не производителността на половин предприятие. И вече можеш с много по-малко работници да си по-конкурентоспособен и да произвеждаш повече. Ето ново предизвикателство пред социалната политика. Или няма да вкарваме нови технологии и по казармения принцип до обед ще пренасяме тухлите до оградата, а следобед - обратно, за да поддържаме заетост, или ще приемем предизвикателството на новите технологии и ще започнем да си готвим хората за тях.
- Как това обаче се отразява на доходите? Социалният министър предлага бюджетните заплати да се увеличават според определен дял от ръста на БВП и инфлацията. Синдикатите пък искат с поправка в Кодекса на труда такъв механизъм да се въведе и за частния сектор?
- И държавата, и синдикатите не гледат по-далече от носа си - хоризонтът не отива по-далеч от един календарен бюджет. И с 25% да се вдигнат минималната и бюджетните заплати, ефектът ще е, че ще има малко повече сирене в хладилника. Но това не е проблемът на българския пазар на труда днес.
- Не е ли мимикрия на социална политика идеите за едновременно намаляване на осигурителната тежест, увеличение на минималната, на бюджетните заплати, на пенсиите и детските добавки? Защото в същото време в бюджета ще се събират по-големи приходи от акцизите от скочилите горива и от увеличените акцизи на алкохол и цигари. Т.е. с едната ръка на хората като потребители им се взема, а с другата им се дава под формата на увеличени доходи.
- Това показва липсата на отговор на още един въпрос. Какво искаме - повече държава (тогава трябва да приемем повече данъци), или по-малко държава (тогава ще има по-малко социално подпомагане и повече собствена отговорност от всеки за себе си). Вече 15 г. ние нямаме отговор на този въпрос. И оттук идва тази колизия - бъркат ти в единия джоб и ти го слагат в другия. Но както и да се въртим, гърбът ни е все отзад.
- Кое е разумно да се избере според вас от този букет от идеи - намаляване на осигурителната тежест, увеличение на заплатите, индексация на пенсиите...?
- Валят какви ли не цифри в публичното пространство и хората започват да си изчисляват заплатите и да си мислят, че покупателната им способност изведнъж ще скочи. За съжаление няма да е така. Трябва да се върви по обратния от избрания от кабинета път. Първо обозначаваме предизвикателствата пред икономиката, после определяме какви трудности те ще създадат на хората и едва след това, за да ги предотвратим, изчисляваме някакви компенсации. От тази гледна точка смятам, че реалистичната цел за 2006 г. е да запазим стандарта на живот от 2005-а. Ако успеем с мъничко да го надскочим, трябва да хвърляме шапки от радост.
