|
...Имаше преди това "С пагоните на дявола", а почти по същото време, през шейсет и осма и шейсет и девета, българската телевизия излъчи "Капитан Клос". Обаче улиците хич не опустяваха, а след "На всеки километър" Стефан Данаилов се събуди като всенароден любимец и картичките с неговия лик се наредиха до картичките с Лили Иванова. Сега, толкова години по-късно, май се досещам какво се беше случило...
Оставям настрана факта, че за разлика от "С пагоните на дявола" "На всеки километър" беше абсолютно недоктринерски филм. Филм, подчинен единствено на законите на телевизионното забавление, и в това отношение беше безупречен от тогавашна гледна точка.
Затова и сега се гледа с прилично удоволствие: забавата не остарява.
Мисля си обаче, че по-важно май все пак е другото. Стефан Данаилов. Стефан Данаилов беше олицетворение на нещо... Обаче това нещо не беше героят от съпротивата...
Дами и господа! Според мен Стефан Данаилов в "На всеки километър" беше чисто и просто един софийски гъзар! Точно това казвам: гъзар! Имаше такава дума и тя означаваше много! Нищо общо с днешното "гъзи". Момчето от компанията (нашата компания). Той можеше да прави каквото си поиска там, на екрана, защото и най-героичните му подвизи се приемаха с одобрителен смях точно заради гъзарския му вид. Излизаше да се поразкара из Париж и пътьом хвърляше пет-шест гранати на улицата, а после изчезваше през дворовете.
Свиреше на китара и свирейки, предаваше по морзовата азбука решаващи за изхода на войната сведения и ние там, в казармата, се смеехме, но не подигравателно, а СЪУЧАСТНИЧЕСКИ на тая невероятна глупост - тъпите вицове бяха част от гъзарския живот. Идентифицирахме се не с функционера, а с "копелето от цивилизацията".
Пак да кажа: нищо не знам за улиците на България, но в "народната казарма", където със свирепа досада отбивахме "воинския си дълг", Стефан Данаилов беше всичко онова, за което бленуваха остриганите ни глави. Косата и бакенбардите (от които ни бяха лишили за цели две години), безпардонният кодош... Не беше стегнатият капитан Клос, а непоправимият келеш от сладкарница "Комсомолец"... Не ни водеше напред, а ни викаше: "Скива ли сега къв майтап стана!"
И още нещо: Стефан Данаилов във всяка от сериите имаше "западняшки" вид. И до ден-днешен току се сети някой и го нарече "българския Ален Делон". Да сте чували за "българския Сергей Бондарчук" случайно?!
Според мен целият филм (независимо дали са го искали това нещо сценаристите и режисьорът) беше изцяло в духа на бунта срещу конформизма и веселата шарения от шейсетте години. Огледайте Пепа Николова в серията с циганката. Развята права коса, блуза на цветя, широка дълга пола, боса, простички гердани... Само антиядрената значка й липсва.
Рeace, flowers and freedom, братче! Турете й една китара в ръцете и няма начин да не видите пред себе си Джоун Бейз в Сентръл Парк.
Само че когато "На всеки километър" излезе, вече беше 69-а, сиреч годината СЛЕД 68-а. Та се получи едно многосерийно сбогуване с онова оптимистично време. (То това сбогуване си имало и реални измерения, обаче ние тогава и туй не го знаехме. Сбогувал се е вече с България единият от сценаристите и за велик срам на телевизията сегашното пълно излъчване на сериите става с отрязаните им финали: за да го няма името на Георги Марков, финалната песен започва от средата на думата. Така както бяха пригодени филмчетата за излъчване през повторението на сериала през осемдесет и четвърта ли - там някъде.) Малко по-късно щеше да се появи извънредно изисканият "Черните ангели", но щеше да ни остави равнодушни, защото го нямаше голямото гъзарско намигане: Стефан Данаилов беше твърде дисциплиниран, за да е копелето от квартала. Беше си направо Осмия. Там имаше "отиване на смърт" - в "На всеки километър" майор Деянов нямаше как да умре: беше прекалено присмехулен за такива работи.
Някой да си спомня с умиление продължението на филма, когато майор Деянов (с малко "м") вече не беше преследван, а сам преследваше и Митко Бомбата беше с комисарска тужурка?
Шейсетте години си бяха отишли...
Громи имериализЪма та дим се дига. Важното е че нашенският потуранко е бил щастлив. Колко малко му трябва на човек да бъде щастлив. 
. Ужасно ми харесваше хубавия, умен и стегнат Клос, който елегантно се спускаше по стълби и след това спортно прескачаше през парапета. 
