На третата година като премиер Бойко Борисов научи първия си дипломатически урок: като не знаеш как да се държиш в чужбина, гледай какво правят другите. България се включи на 12 септември в група от седем източноевропейски държави, която предупреди еврозоната, че ще развали годежа си с нея (задължението за присъединяване), ако не бъде включена в дискусията за бъдещето на общата валута. Заплахата прозвуча повече от предизвикателно, защото бе изразена чрез дразнещата всяко евроухо дума "референдум".

Откакто Франция и Холандия провалиха на референдуми Евроконституцията, а Ирландия измъчи целия ЕС с двойния си референдум за Лисабонския договор, няма по-грозна заплаха, когато става дума за обща европейска политика. Седемте държави (България, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Унгария и Чехия) предупредиха, че биха подложили на референдуми въпроса за участието си в еврозоната, към която по принцип са длъжни да се стремят съгласно присъединителните си договори. Но тъй като поради финансовата криза тя навлиза в непредвидени метаморфози, си оставиха поле за маневриране, за да не им се наложи да влязат в нетолкова порядъчен клуб, колкото са предполагали.

За другите държави е ясно - видяха какво се случи със Словакия, която още от първия ден на членството си в еврозоната бе накарана да плаща чужди дългове - и станаха предпазливи.



Бойко Борисов изрази възторг от пакта "Евро+"



като най-пряк път за влизане в еврозоната и за участие в дебатите за нейното реформиране. На Европейския съвет в края на юни той дори заяви, че дава "безрезервната" си подкрепа на новия пакт, след като преди това обясни в Народното събрание, че в Брюксел е обещал България да започне да участва в схемите за погасяване на чуждите дългове "едва след присъединяването си към еврозоната". Изчисленията на финансовото министерство показаха, че Борисов товари авансово държавата с дълг от 3 млрд. евро през първите 12 години на членството, които след това биха нараснали на 6 млрд. евро и дори още повече в зависимост от размера на общия спасителен фонд. Последното предложение за неговото увеличаване до 2 трилиона евро би означавало пропорционално увеличаване и на дела на България като гаранция за чужди дългове от 17 млрд. евро. Срещу това тя би получила само възможност да членува, т.е. да плаща на другите. Оказа се, че "Евро+" дори не й дава право да слуша (а още по-малко да говори) на закритите срещи за промени в правилата на еврозоната. Трудно бе да се измисли по-неизгодна сделка.

Демаршът на седемте държави, включващи както страни, подкрепили пакта "Евро+" (България, Латвия, Литва, Полша, Румъния), така и загърбилите го (Унгария и Чехия), показа, че цяла Източна Европа се сблъсква с един и същ проблем в ЕС. Западняците я третират като недозряла да им дава мнението си за общата валута, която би трябвало един ден да циркулира свободно на цялата територия на съюза с изключение на трите държави, които изрично я отхвърлиха (Великобритания, Дания и Швеция). Интересно е, че точно министърът на външните работи Николай Младенов, който имаше най-голяма "заслуга" да убеди Борисов в ползата от "Евро+", се извъртя на 180 градуса на последния Съвет на ЕС по общи въпроси на 12 септември и влезе в



заверата на седемте сърдити държави



По негово внушение премиерът твърдеше, че България трябва да членува в пакта, за да научава какво се случва в еврозоната не само от медиите. Сега обаче е повече от видно, че никой не кани Борисов на закритите срещи, които определят бъдещето на общата валутна политика. Нещо повече, става така, че дори не всички държави от еврозоната имат достъп до тях. Обикновено Германия и Франция се наговарят за следващите стъпки, които другите волю-неволю одобряват. Така например френският президент Никола Саркози и германската канцлерка Ангела Меркел се разбраха в средата на август за хармонизация на корпоративните данъци, срещу която България възразява, защото би трябвало да ги увеличи тройно. Но никой не прояви интерес към нейното мнение.

В лицето на Полша групата от Източна Европа намери естествения си говорител не само защото в момента тя е председател на ЕС, но и защото е най-голяма и влиятелна от всички. Освен това тя подходи най-благоразумно сред присъединилите се към "Евро+", като още в самото начало заяви, че участието й в пакта не я обвързва с Европейския механизъм за стабилност, който от 2013 г. ще гарантира дълговете на закъсалите държави в еврозоната. За разлика от нея Борисов не направи такава уговорка и скочи в клопката, която не забеляза. Извъртането му към групата на недоволните сега му дава шанс да се измъкне, докато не е станало прекалено късно. Промените в Лисабонския договор, които се дискутират без участието на държавите извън еврозоната, могат да бъдат блокирани, когато бъде поискана ратификацията им в целия ЕС. Тъй като западният натиск над правителствата в Източна Европа ще бъде изключително силен, те си оставят вратичка, като заплашват с референдуми - т.е. че ще се скрият зад отговорността на своите народи.

За първи път от Големия взрив в ЕС (Петото разширяване през 2004-2007 г.) се очертава



разделение в съюза на Изток и Запад,



което напомня за студената война. Въпреки финансовите си неволи Западът има силни инструменти за натиск, един от които е разпределението на еврофондовете. Разбира се, източните държави също имат думата при гласуването на бюджетната рамка на ЕС, но нетни вносители са водещите западни сили и от тях зависи какъв дебит ще има кранчето и накъде ще бъде насочена струята му.

Точно на 12 септември, в деня на сформирането на източноевропейската седморка, се обади западноевропейска осморка (Австрия, Великобритания, Германия, Италия, Финландия, Франция, Холандия и Швеция), която заяви, че настоява за значително съкращаване на проектобюджета на ЕС за периода 2014-2020 г. Двете събития нямаха причинно-следствена връзка, но имаха обща логика - разминаването на интересите на бедните и богатите държави в ЕС в условията на криза. Западът настоява, че когато държавите затягат коланите, не могат да увеличават приноса си за общия бюджет. Ограничаването на общия бюджет обаче ощетява Изтока, който разчита на него, за да ускори развитието си и да догони по-напредналите.

Стратегията "Европа 2020", която незнайно защо бе приветствана още в зародиша си от президента Георги Първанов, означава намаляване на фондовете за развитие (кохезионните фондове за изостаналите държави) и пренасочване на парите за стимулиране на високите технологии (развити в богатите държави). Трябваше да минат близо две години откакто се обсъжда тази стратегия, за да започнат



българските държавници да схващат за какво става дума



Вместо магистрали и скоростни железни пътища европейските пари ще насърчават иновации, зелени технологии и енергийната ефективност. Това е пряк удар по стратегията на кабинета "Борисов" за изграждане с европейска помощ на 7 магистрали и 7 скоростни пътя до 2020 г., както и за модернизиране на железниците. Министърът на еврофондовете Томислав Дончев алармира: "Идва краят на щедрото финансиране на проекти от полза за Европейския съюз и отделните държави... Нашата първа задача е да убедим ЕС, че новите държави членки имат нужда от инвестиции в базисна инфраструктура, за да достигнат останалите страни в общността". Много правилно, ала много късно.

Вече се вижда риск България да си дострои магистралите за своя сметка или да ги остави недовършени, както сливенският кмет Йордан Лечков изостави разкопаните улици на своя град и загуби европарите. При тази тревожна перспектива кабинетът вече тренира за новите изпитания. Държавата не усвоява дори средствата, които са й гарантирани по сегашната бюджетна рамка на ЕС. Министърът на транспорта Ивайло Московски призна, че по оперативна програма "Транспорт" са договорени 70% от средствата, но реално платените са едва 14%. Министерството на финансите потвърди, че националният бюджет пълни дупките, отворили се от непостъпили европлащания. Минусът по евросредствата през юли е 270 млн. лв. срещу 196 млн. лв. през юни и тенденцията за влошаване е устойчива. Фактически нито една магистрала още не получава еврофинансиране. Досега само "Тракия" е одобрена за финансиране от ЕС, но продължава да разчита на националния бюджет, защото администрацията не успява да изготви документите, въз основа на които да си възстанови разходите от Брюксел. На 21 септември правителството направо си спести административните усилия и реши да не разчита много на европари за магистрала "Струма", като я подсигури от родния бюджет. Индикативната стойност на три лота е 250 млн. евро, които ще бъдат платени от българските граждани, ако Еврокомисията не одобри пълния размер на финансирането за магистралата или пък въобще не отпусне средства.

Българската непохватност в условията на общо влошаване на икономическите перспективи в ЕС може да означава само едно - в момента дояждаме последните евротрохи. Борисов ще замазва положението, докато има какво да харчи от завещания му бюджетен излишък от тройната коалиция и от взетия "назаем" резерв на здравната каса. После ще трябва да отиде при приятеля си Лечков за съвет какво да прави, когато харизмата му се изчерпа и всички го намразят.