"Не искам нищо от държавата, само да ми пречи колкото може по-малко", казва един приятел, който не гласува. Това е накратко философията на най-голямата политическа сила в страната - тази, която не се интересува от избори. Става дума за една социална група, която разчита на собствените си сили. Точно тя много рядко пуска бюлетини.

Изследователите на изборните нагласи навсякъде по света отбелязват спад на броя на гласуващите. Намаляването им започва през 60-те и 70-те години на миналия век и не е задължително нещо лошо. Когато живееш в подредена страна, когато правилата в нея са по-големи от политическите сили, които се борят за управлението й, и коридорът ти за успех е чист, ти е все едно кой ще застане начело. Мобилизираш се само ако има заплаха за демокрацията. Само че случаят в България не точно такъв, макар част от обясненията да важат и за него.

На президентските избори през 1992 година според данни на ЦИК са гласували 75% от избирателите, през 1996 - 63%, през 2001 и 2006 - малко над 40%. Процентите при местните и парламентарните избори са по-високи, но се подчиняват на общите тенденции за спад. Тази година се очаква заради комбинацията от кметски и президентски избори да гласуват около 60% от избирателите. Само че социолозите отчитат, че за три четвърти от тях вотът ще е наказателен, т.е. те ще гласуват "против", а не "за". На практика те също няма да упражнят правото си да качат някого във властта, също както няма да го направят и тези, които ще си останат у дома в изборния ден. Така се оказва, че партията на негласуващите наброява повече от половината население на страната.



Как се стигна дотук?



В началото на 90-те години на миналия век надеждата за промяна в рамките на живота ни беше жива и имаше някаква наивна вяра, че съществуват политици романтици. След 22 години демокрация тези емоции вече са на изкуствено брюкселско дишане. Ако разчитаме на нещо, за да не се потъпкват правилата в страната, то е на рестрикциите на Европейския съюз. А това не зависи от нашия глас - разсъждава негласуващият и започва да му става все едно кой е начело на държавата, тъй като "всички са маскари".

Преди първите свободни избори на 10 юни 1990 г. получих много важен електорален урок от един дядо, когото с група състуденти срещнахме във влака. Не го разбрах веднага, но днес споменът не ми дава мира. Докато ние разпалено обсъждахме за кого ще гласуваме, дядото само ни слушаше и поклащаше глава. Изчака ни да млъкнем и каза: "Излишен ентусиазъм. Аз 45 години храня комунистите. Тамън ги нахраних, вие сега искате да сложите нови гладни хора начело, та да трябва да храня и тях. А не, благодаря!"

Тогава това ми се стори кощунствено и ретроградно, но днес все повече осъзнавам горчивата изстрадана мъдрост в думите на възрастния човек. Може би също като него е крайно време да изтрезнеем от десетоноемврийската романтика и да осъзнаем, че политиците са хора като всички останали. Че нито един порок не им е чужд, а властта има магическата способност да усилва и задълбочава недостатъците им. Който е бил алчен, когато не е бил в управлението, става трижди по-алчен, като влезе в него и т.н. И това изобщо не зависи в коя част на политическия спектър се намира. А ако приемем това за даденост - политиците все по-малко ще ни разочароват и отвращават от участие в демократичния процес. И ще сме все по-склонни да ги наказваме, а не насърчаваме. Защото отдавна е доказано, че демокрация има там, където избирателите имат инструменти да контролират и санкционират политиците си. А страните, в които преобладават безкритичният възторг и обожанието към лидерите, обикновено се наричат диктатури.

Погледнато от този ъгъл - отказът на избирателите у нас да упражняват правото си на глас също не е задължително нещо лошо. В него има разочарование и омерзение, да, но има и надежда, доста по-мъдра от тази през 1990 година, когато разчитахме на някакъв идеализъм във властта. Става ясно, че у нас се оформя една все по-голяма група хора, които имат всички положителни качества на граждани на нормална държава. Не се поддават на манипулации, не вярват сляпо на партизански лозунги, не чакат наготово от държавата, не овластяват измамници, не са безкритични към представителите си в управлението.



Отношенията им с тях не са по скалата "любов-омраза",



а съвсем прагматични, като между работодател и изпълнител на задача. Те все повече съвпадат с така мечтаната у нас средна класа, гръбнакът на всяка истинска демокрация. В нея влизат по-скоро млади хора и такива на средна възраст, образовани и космополитни, които сравняват всичко, което се случва у нас, с това, което става по-света. И отказват да участват в постановки и масовки. За съжаление, нито една политическа сила не е успяла да им изпрати интелигентно послание, което да ги спечели. Защото, улисани в усилията си да печелят все по-големи количества избиратели, партиите пропускат да наблегнат на качеството. И ако досега тези хора не са намерили представителство, то поне са се заявили като съществуващи, имат способността да объркват недемократични планове и със сигурност са открили наказателната си сила.

Те имат една странна особеност, която забелязват социолозите по целия свят - не гласуват, но пък са много по-склонни от останалите, гласуващите, да участват в граждански протести и неподчинения. Т.е. те са всеки ден в изборна ситуация и внимават какво се случва около тях, а не само веднъж на 4 или 5 години. Те са хората от екологичните шествия и флашмобове, които притискаха правителствата от последните десетина години да не унищожават природата в полза на едрия бизнес. Те са сред протестиращите против монополите, спекулативните цени и всички опити на властта не просто да си оближе пръстите, когато бърка в меда, а да открадне цялата каца. Засега се мобилизират само ако стане непоносимо и трябва някой да се перне през пръстите. Политическите сили ги ухажват неталантливо и все по-трудно успяват да яхнат гнева им. Струва ми се въпрос на време да си намерят представителство в управлението. Самият факт, че все още живеят в България, е оптимистичен. Вярно е, че са с единия крак извън страната и куфарите им винаги са стегнати, ако случайно стане наистина нетърпимо. Но са тук. Това е добрият знак.

Друг добър сигнал виждам в това, че гласуват по-малко, когато трябва да избират далечни и неефективни институции - като президент. А успяват да преодолеят омерзението си от политическото статукво, когато става въпрос са по-близки и засягащи ги власти - като местни и парламентарни.

А най-хубавото от всичко е, че



са отрекли държавата като нещо, на което да разчитат в нужда.



При това положение остава държавата да започне да разчита на тях, а това обръщане на посоката на нуждата е като че ли най-положителната промяна за всичките демократични години.

Така че нека не ги хокаме и нека спрем да ги обвиняваме за всички провали на политическите сили. Не те са виновни за купените гласове, а тези, които са участвали в незаконните транзакции. Имат право да се обаждат, когато не са доволни, нищо че не са гласували. Защото си плащат данъците, а това е всичко, което е необходимо, за да имат право на мнение. Става въпрос за техните пари. А провалът в привличането им на нечия страна е само на политиците. Те не са виновни, че ги карат да избират по-малкото зло, а не им предлагат нещо добро. Защото се оказва, че на тях разчитаме, когато се наложи да се протестира срещу посегателствата върху демокрацията.