Телефонът звънна и стомахът ми се сви на топка. "Татко? Искам да си отида у дома", каза 8-годишната ми дъщеря Ардън. 2 часа по-рано я бях оставил заедно с брат й и сестра й в новото им училище в една олющена сграда някъде из гората от соцблокове по "Красноармейская" в Москва. На път за работа се молех да оцелеят до края на деня, но Ардън беше прекарала всички междучасия, плачейки в тоалетната. Накрая се стегнала, намерила учителя и със знаци му обяснила, че трябва да говори с мен. "Не разбирам... нищо", каза ми на мен. Опитах се да я успокоя, но нямах представа какво да правя.

Трите ми деца доскоро бяха най-обикновени изнежени американчета от Бруклин. Но когато станах кореспондент в Москва, решихме да ги потопим директно в живота в чужбина - без училища за чужденци, без уроци на английски. Нашите деца щяха да тръгнат на местно училище. Разбира се, те не знаеха и дума на руски и не можеха да намерят Русия на картата. Но бяха умни и устойчиви. Бяхме убедени, че ще се адаптират, ще научат езика и ще успеят да проникнат в културата на тази страна.

Фантазията за генийчетата полиглоти обаче бързо катастрофира в действителността. Даня (пети клас), Ардън (трети) и Емет (детска градина) бяха сред първите чужденци в "Новая гуманитарная школа". Всички часове бяха на руски. Нямаше превод, нито персонално внимание. И тъй, онази есенна утрин продължавах да се страхувам, че този културен експеримент



ще ги увреди завинаги



Въпреки че с жена ми взехме решението заедно, то се превърна в повод за разправии между нас. Виждахме, че децата са нещастни. Опитите да говорим с учителите удряха на камък - макар жена ми да учеше руски, почти не разбираше какво й казват.

Когато отидох да я прибера, Ардън светна - сякаш идвах да я спася. По пътя й обясних, че виждам колко й е трудно, но че ще е добре това да е последният път, в който си тръгва по-рано от училище. Не вярвах обаче, че ще бъде. Новая гуманитарния е частно училище с около 150 деца и малки класове - от самото начало смятахме, че голямо държавно училище ще е твърде непосилно. Гимназията предлагаше просветена и новаторска интерпретация на класическото съветско образование - с всичката строгост, но без задушаващия конформизъм. Естествено, бяхме наивни. И тук се усещаше образователната и социална традиция на Русия. Децата учат наизуст "Евгений Онегин" и започват с алгебрата от четвърти клас. Веднъж навършили 9, учениците подлежат на редовно изпитване и класни работи.



Всички оценки са лепнати на стената



пред всички погледи.

В онези първи месеци децата ни бяха объркани и изолирани. Даня се страхуваше от момента, в който ще попитат за домашното, защото невинаги знаеше дали е възложено такова. В часовете по граматика написаното на дъската й приличаше на йероглифи. Все си повтаряше мантрата "Нормално е да се чувствам като идиот. Ще ми трябва още време". Но се чувстваше измамена - бяхме й казали, че децата овладяват нови езици без усилие, а ето я нея - тъпата американка.

Ардън пък не искаше да става сутрин от леглото. Надявахме се поне Емет да се справи по-добре, защото беше само на пет и половина, когато се преместихме. Но една сутрин толкова беше объркал една проста задача, че отказал да я предаде на учителката.

Мъчех се да си повтарям, че децата ми преживяват същото, през което минават и милиони имигранти в САЩ. Когато за пръв път отидохме в Новая гуманитарная ни посрещна човек със стоманеносив облак от коса и зъби, чийто цвят и подредба подсказваха десетилетия пушене и грижи на съветската стоматология. Името му беше Василий Георгиевич Богин - основател и главен учител на гимназията. Богин прекара 45 минути с всяко дете, като им говореше на английски. На Даня даде алгебрична задача, която очевидно беше твърде трудна за нея. Направи фигура на риба с няколко клечки за зъби и накара Ардън да премести главата й на другата страна с 2-3 движения. Емет пък трябваше да разглоби и сглоби къщичка от кубчета. Изглежда го интересуваше как мислят, а не какво знаят. На децата им се стори много странен. Но



Богин беше решил да ги приеме



Още в началото им обещахме, че винаги можем да ги преместим в английско училище. Но колкото и да се тревожехме, те развиваха умения за приспособяване и оцеляване. Научиха се да искат допълнителни занимания след часовете. За да докажат, че не са глупави, полагаха особено старание в предметите, които не изискваха много руски - математиката например. Като не разбираха нещо, кимаха и се усмихваха. Запомняха непознатите думи и ги проверяваха тайно в речника.

Постепенно и тримата започнаха да говорят на руски, макар и с акцент и граматични грешки. "Все едно разплиташ някакъв код - всеки ден трябва да измислиш нещо ново да кажеш", обясняваше ми Даня. Сега дори часовете по руска литература не изглеждаха толкова страшни. В началото другите деца се присмиваха на грешките им, но Богин даде урок на класа на Емет - един час учителят по английски проведе цялото обучение на английски. "Ето така се чувства Емет всеки ден", обясни сетне на децата. Едно от тях толкова се изтормозило от неразбираемия урок, че избухнало в плач.

В крайна сметка заяждането престана и другите деца започнаха да се сприятеляват с нашите и да ги канят на рождени дни. А ние се успокоихме и започнахме да забелязваме, че гимназията всъщност е забележително място. Всеки клас имаше например т. нар. куратори - двама или трима учители, които надзираваха 10 до 15 деца във всеки клас. Те не водеха уроци, а наблюдаваха класовете, идентифицираха проблемите и водеха децата на занимания и обяд. Всъщност храненето беше три пъти - закуска, обяд и следобедна закуска. Децата оставаха в училището до 6 часа вечерта. Предметите бяха стандартни, като история и математика, но Богин добавяше и часове по антиманипулация - където децата се учеха да дешифрират търговски и политически послания. Преподаваше и задължителен предмет по мислене. Програмата му се основаваше на работата на съветския философ дисидент Георги Шчедровицки. Когато веднъж го попитах що за теория е неговата, Богин ми зададе въпрос: "Равно ли е 2+2 на 4? Не! Защото



когато имаш две котки



и два салама, какво се получава? 2 котки. Две капки вода плюс две капки вода колко е? Една капка вода."

Оттук теориите ставаха по-сложни. На практика обаче философията означаваше, че децата се заливат със задачи, които ги карат да мислят по-широко. Точно обратното на обичайната система на наизустяване. От тези загадки не се спасявахме и ние - на вечеря децата ни изпитваха с гатанки. "10 гарги са кацнали на една ограда - обяви един ден Ардън. - Изскача една котка и изяжда една гарга. Колко гарги остават?" Пробвах с 9. "Грешка! Нито една - доволно ме поправи Ардън. - Да не мислиш, че като изяде котката една гарга, другите ще останат да се мотаят на оградата?"

Богин имаше и друго нововъведение - всички часове се записваха на видео. Това не беше някаква отживелица от КГБ, а опит да се следи как учителите общуват с децата. Богин и другите учители понякога дискутираха над тези записи по цяла нощ, опитвайки се да подобрят методологията. С оценките и изпитванията не бяхме свикнали - училището в Бруклин гледаше да поддържа веруюто, че всички са победители. В Новая гуманитарния посланието бе съвсем различно - ученето е тежко, но трябва да успееш, трябва да имаш високи оценки.

Някак втората година се изтърколи, а след нея третата и четвъртата. Животът в гимназията стана съвсем нормален - Даня ходеше по сладкарници с Маша и Даша. Ардън беше отличничка по граматика, а щом ги оставях сутрин, ги чувах как започват да се разправят с другите деца. Вече не си превеждаха от английски на руски наум - правилните думи просто идваха. На онова табло на стената имената им започнаха да се изкачват все по-нагоре с повишаването на оценките. По улиците започнаха да ги вземат за русначета, а перфектното им владеене на езика и близостта с културата отваряха всякакви врати. Даня започна да чете на своя глава "Майсторът и Маргарита" в оригинал.

След 5 години в Русия обаче стана време да се връщаме в Бруклин. Вече тийнейджърка, Даня беше раздвоена - привличаше я животът в Ню Йорк. Ардън и Емет обаче с удоволствие биха останали в Русия. "Не мога да си тръгна, не мога да остана", оплака ми се Ардън.