|
| -------- |
Зад тази привидна прозрачност картината става все по-замазана, а контролът - все по-фиктивен. И ако регистърът на Сметната палата наистина показва нещо, това е именно успешната имитация на чистоплътност. По критерий "пари" кандидатите за президент се разделиха на две групи, и двете горди - едните, че не взимат дарения, другите - че не взимат субсидия и се финансират с помощта на гражданите. Разбира се, никой от тях не купува гласове - това по закон е престъпление.
Но както правилно е казано - много хубаво не е на хубаво. Особено в България. Като начало бяха направени няколко хитри, привидно логични хода,
гарантиращи финансовия комфорт на политическите играчи
Най-напред бе вдигнат размерът на държавната субсидия за парламентарно представените партии и взелите над 1%. Това бе представено като едно от условията за прекъсване на порочната зависимост на партиите от спонсори, но в момента се превръща в удобно алиби на големите играчи. Те вече спокойно могат да твърдят, че поемат разходите си сами и не разчитат на покровители. В същото време и най-беглият поглед към финансовите отчети на партиите показва, че субсидиите могат да бъдат развращаващо големи и въпросът вече е съвсем друг - не как се генерират постъпленията (макар и това да се оказа спорно покрай скандала с отлюспилите се депутати), а за какво се харчат милионите.
Числата са повече от убедителни. ГЕРБ например приключиха 2010 г. с наличност от 20.2 млн. лв., след като отчетоха 4.8 млн. лв. неразпознаваеми разходи в графа "други". За какво са дадени тези пари, няма как да се разбере. За сравнение това е съизмеримо с годишната субсидия за издръжка на обучението в един малък университет като Стопанската академия "Свищов" например (4.9 млн. лв. за 2011 г.). БСП през 2010 г. също отчете разходи за услуги от 4.9 млн. лв. и 1 млн. в графа "други". В графа други на партия "Атака" за 2010 г. са записани 3 млн. лв.
За изчезването на спонсорите освен високите субсидии допринесе и друго - забраната партиите да получават дарения от юридически лица. И от тази мярка се очакваше да гарантира, че фирмите няма да се отплащат за извършени или бъдещи услуги.
Скромната статистика за даренията
- отчетени общо около 530 000 до петък, обаче засилва съмнението, че големите пари се дават някъде другаде, на сенчесто. Забраната на фирмените дарения доведе и до огромни и непроследими списъци с физически дарители - стотици неразпознаваеми физически лица без ЕГН-та, чиято проверка е физически невъзможна. Само БСП например за 2010 г. има 655 записани физически лица като дарители, а някои от тях са посочени само с две имена. Ако приемаме безрезервно твърдението, че малкото дарители са гаранция за чистоплътност, следва да поздравим ДПС. ДПС почти не е взимала дарения: за 2010 г. - 0 лв., за 2008 г. - 0, а в изборните 2007 и 2009 г. - скромните 121 и 231 хил. лв.
Абсурдно е да очакваме някакъв резултат и от декларациите за произход на средствата на дарители, дали над 1000 лв. Слагането на подобни ограничения е безсмислено - кой ще декларира, че парите му са от контрабанда на цигари примерно? И какво може да направи Сметната палата с тези декларации - ще възложи на НАП да проверява доходите на всички над 60 души, дали над 1000 лв., до петък ли? Едва ли.
На този фон много интересни и
показателни са данните за събираните от партиите приходи от членски внос,
които би следвало да отразяват реален ангажимент от страна на гражданите. Парите на ГЕРБ за 2010 г. спрямо 2009 г. са паднали 5 пъти. ДПС обичайно постоянства около 470 хил. лв., но пък в изборната 2009-а има 1.3 млн. от членски внос. "Атака" се е свила от 200 хил. членски внос през 2009 г. на скромните 11 хиляди лв. ДСБ и СДС са постоянни и скромни - съответно 49 хиляди и 126 хиляди за 2010 г. БСП има 1 319 000 лв. за 2009 г. и 972 000 за 2010 г.
Едно от малкото нововъведения, от които има някаква полза, е списъкът на рекламните и социологическите агенции, както и агенциите за връзки с обществеността, обслужващи партиите по време на избори. Тази база данни трябва задължително да се преподава в журналистическите факултети. И показва наистина нелицеприятната картина у нас. От нея става безпощадно ясно, че между журналистика, реклама и връзки с обществеността на практика няма никаква разлика. Иначе как в списъка биха попаднали цели медийни холдинги?