В далечен град, в далечно време възрастен морски капитан с разкошна брада и искрящо черна лула бавно и разчленено ми рече, сякаш го продиктува: "Човешкият живот е като отпечатък на палец. Един с друг не съвпада. Групи, маси, народи от хора минават през едни и същи епохи, изпитания и стремления - но само се взри, и ще видиш милиони съвършено различни същества. Няма обща съдба, няма една матрица за живота, няма обща мъдрост, разковниче, панацея. Но илюзията, че имаме обща цел, обща радост или мъка, обща загуба, обща победа е изумително нужна на всеки от нас"...

Впечатлението за диктовка всъщност идваше от това, че думите му идваха през преводачката и между фразите се редуваха паузи, като че предназначени за записване. Водата в каналите бе вече есенна и чайките мързеливо прелитаха под мостовете, миниатюрен влекач теглеше навързани една за друга яхти към тяхното зимовище. По черните шлепове в канала още цъфтеше мушкато, прострените по въженцата фусти и чаршафи напомняха слънчеви батерии, разпънати да оползотворят оскъдните енергии на небесата. Преводачката отиде да телефонира, а капитанът се зае с лулата. Помня това мълчание, както помня, че палецът му отвътре, точно там, откъдето се взема отпечатъкът, беше силно потъмнял от тютюна и аз си казах, че пръстите му са черни като на негър, а после се поправих - дланите на негрите отвътре всъщност са розови.

Това беше по времето, когато съзнанието, че си единствен, не се насърчаваше, напротив. Затова и съм запомнил това размишление, макар да не бе особено свежо. Самият аз отдавна го изповядвах и го следвах във всеки свой ред: признавах на човека правото да е различен и да има своя причина за постъпките си. Дори когато тази причина ми беше непонятна. И днес още смятам, че разликите между нас не са нюанси, а самата тъкан, веществото на живота. И че той ще угасне, ако си позволим да ги загубим. Ако сме толкова лекомислени, че да ги премахнем...

Понякога сюжетите и образите от действителността - откъснати, раздалечени, дори наглед противоположни - се оказват свързани с невидима нишка, с някакво сходно чувство, копнеж, неясно разтуптяване на сърцето. И може би е неразумно непременно да търсим връзката между нещата. И може би обикновеният разказ за нечия съдба крие повече наука за живота и от най-амбициозното мъдруване. Единственото, с което не мога да се примиря, е, че в повечето човешки съдби ненужни се подмятат отговори, които други хора цял живот търсят и не намират...

Преводачката се върна, изгледа ни замислено и въздъхна: "Борис е починал." Помълчахме, заболи очи в канала. После изправи рамене и рече: "Утре е погребението. Защо не дойдеш - да има поне един българин." Мариона беше хърватка, била е женена в Пловдив, българският й бе правилен и сочен, когато работеше. През другото време говорът й омекваше и се изпълваше със странни интонации, едновременно от Тракия и от Далмация. Така бе станало и сега. Беше объркана и бавна. Може би точно с това ме убеди.

Моторницата с ковчега премина почти през целия град, капитанът, незнайно защо дошъл и той с нас, два пъти чисти и пълни черната лула. Имаше човек от пансиона, в който Борис бе починал, двама мрачни югославяни, леко почерпена рускиня, елегантен цивилен полицай, чиновник от някаква служба за чужденците. Покойникът бе от Ловеч и бе музикант, избягал при някаква екскурзия. Приятел с предишен мъж на Мариона - и той саксофонист като него. Самотник, подобно повечето емигранти от онова време, свирел по заведения, после го удавила вълната от черни музиканти - карибските владения на Холандия открай време бълват свирачи и футболисти. Преди да се разболее, работел на бензиностанция. Мариона се оживи, като разбра, че познавам Ловеч добре. Борис споменавал някаква крепост, отраснал в къща под нея. В залата на крематориума ме подкани да кажа православна молитва. Не знаех нищо за упокой, изрекох едно-две изречения от "Отче наш", тогава полицаят почна да снима ковчега и групичката и масата тръгна към завесата.

Тримата пийнахме няколко глътки в празно заведение край друг канал. Можехме и повече, но вътре не се пушеше и капитанът се изнерви. Мариона се оживи и ме изпрати до автобуса. Прати много здраве на България и се просълзи. Внимавах да не кажа и дума за това погребение, но някой от групата ме е засякъл или пък аз някак се бях издал. Отдавна бях се прибрал и забравил, когато в редакцията ме намери непознат мъж, показа червена карта на сиджимка и поиска да му разкажа "за погребението в Холандия". Описах му го с две-три думи, но той не се интересуваше от подробности: "Никакви претенции към тебе - каза, - само трябва да разпознаеш умрелия" - и ми поднесе снимка.

Фотото беше за паспорт, с бял сектор в ъгъла, върху него се поставя сухият печат. Мъжът бе сниман млад, рус, с алаброс. Не можах да бъда полезен - този човек, ако беше той, тогава лежеше в затворен ковчег. "Жалко - рече посетителят, - ако имаше как да потвърдиш смъртта, щяхме да му закрием делото. Няма откъде да вземем справка. А и може да е инсценировка, много изменници го правят." Замина си разочарован.

Понякога си спомням мъжа от снимката. Онзи Борис ли беше, или някой друг? Какво остава от така наречения единствен живот, от уникалния човешки отпечатък върху световния пейзаж? Все някаква дактилоскопия трябва да е останала от този мъж, най-малкото в емиграционните служби. Но това ще са наистина отпечатъци от палци, а неговият личен, неповторим и от това скъпоценен отпечатък на живота пази ли се той и в какъв архив, картотека, "масив" може да го намери бъдещето и да го разпознае?

И понякога, много рядко, ми минава през ум, че нищо чудно аз да съм този нетраен материал, върху който този живот да е отпечатал своята странна следа, онзи именно отпечатък във вид на въпросителна, защото знайно е, че въпросите са по-трайни от отговорите. И покорно се съгласявам, защото знам, че докато съм жив, ще питам: кой беше ти, човече? И къде си сега?...