Кога един въпрос е политически? Да отговорим така: когато последиците от решението му засягат несъизмеримо повече хора от тези, които взимат това решение. Възможните подходи - поне по учебник - за решаване на политически въпрос са следните: институционален, процесуален, исторически. И някакъв комбиниран вид от трите.
В такъв случай, когато се появи този пуст политически въпрос, кой е най-правилният път за управляващите към него? И отново отговорът е очевиден: този, който се занимава със същността на въпроса и предлага цялостни и вариантни управленчески решения. За разлика от другите, където топката се прехвърля от институция на институция и се закърпва положението с частични, кампанийни мерки. Където се занимаваме с формалности, а не с реалности. Където дневният ред на обществото се определя от някой друг, а не от самото общество.
Казаното дотук звучи като азбучна истина. Елементарно, Уотсън, ние ли не ги знаем тези работи! И понеже ги знаем, ала пак нищо не се случва, обяснението е просто - политиците са некадърни и затова нищо не става. Ерго - махаме ги, избираме нови, които са кадърни, обаче пак нищо не става, и така 12 години. Това е
най-популярното обяснение за провала на прехода - поведенческото
Лош човешки материал, неморални и направо безскрупулни управници, "и едните, и другите са маскари". За да стигнем до изконния, най-стар национален аргумент - абе, българска работа.
Забелязахте ли вече, че този наш подход няма нищо общо с изброените в началото? Това е родният принос към политологията. Всичко се обяснява с прословутия и мистичен национален характер и няма никакво значение нито институция, нито закон - защото нали пак българи го правят, а ние си знаем какви сме. Да се чудиш дали Яворов не е осиновено европейско сираче, а Ботев и Левски - американски експерти по договор с НАТО.
Вместо да се чудим обаче, можем да се опитаме да разберем кои са факторите, участващи в решаването на полически въпроси. Върху кои от тях можем да влияем и
как да постигнем класическото определение за демокрация -
максимално обществено благо за най-голям брой хора. Как да изградим тези политически институции и механизми, които ще са благоприятни за нас и лесни за контрол? Как да съхраним историята и културата си в обединена Европа? Как да увеличим доходите си, без да увеличаваме държавата?
Изкусително е да се мисли, че има готов и универсален отговор на тези въпроси. Истината е, че няма нито вносна рецепта, нито родна продукция. Прословутите "съветолози" и "специалисти по прехода" се различават диаметрално в оценките и анализите си. Там, където преди имаше държава в единен източен блок, днес са 30 в най-различни категории. Подозирам, че половината от "експертите" - местни и чужди, не могат да различат Словения, Словакия и Славония.
България се модернизира днес и при нас, в нашите ръце и глава. Това е целевото бъдеще, което желаем. Имаме достатъчно опит и знание да изградим държава, в която да се чувстваме уютно. Голямата битка за бъдещето тепърва ни очаква.











