На залез слънце мъжът носи чашата с вода, в която на прах е стрита смъртоносна доза морфин. Подава я на лежащата в леглото възрастна жена, която е жив труп. Тя я изпива и след шест часа, към полунощ, на 25 октомври 2006 г. издъхва в съня си. Мъжът е новозеландският микробиолог Шон Дейвисън, който от 20 години живее в Кейптаун, Република Южна Африка, а възрастната жена е 85-годишната му майка Патриша Дейвисън, чийто организъм е поразен от метастазите на рак на дебелото черво. Шон Дейвисън е извършил доброволна евтаназия - по изричното желание на майка му. И заради това деяние той бе изправен пред съда в новозеландския град Данидин, където живееше майка му. Евтаназията не е узаконена в Нова Зеландия, първоначално Шон бе обвинен в опит за убийство, като максималното наказание за подобно престъпление е 14 години затвор, уточни новозеландският в. "Отаго дейли таймс". В крайна сметка той бе осъден на пет месеца домашен арест - едно привидно безобидно решение на Темида, което звучи повече като смъмряне, отколкото като присъда.



Дали обаче присъдата наистина е справедлива?



След Втората световна война родителите на Шон се заселват от Великобритания в Нова Зеландия, където се раждат четирите им деца. Пред 1996 г. бащата Патрик умира скоропостижно - само две седмици, след като му е поставена диагноза рак на белия дроб. Патриша се премества в град Данидин, за да бъде близо до дъщеря си Джоана, която е учителка. По това време най-големият син Фъргюс, който е биомедик, живее в Лондон. Другата дъщеря Мария, която е специалист по геронтология, живее в Австралия. Самият Шон, най-малкият от всички, живее в Южна Африка.

Пред британския в. "Гардиън" той си спомня: "Като пенсионерка мама беше активна, пътуваше много, 80-годишнината си например прекара в Катманду с Фъргюс, а 85-годишнината си планираше да посрещне в Перу."

Но през 2004 г., когато е 83-годишна, Патриша разбира, че е болна от рак. Смята, че й остава малко живот и децата се втурват към Нова Зеландия. Тя, естествено, се лекува, но през август 2006 г. изследванията са безмилостни - освен дебелото черво ракът вече е поразил белите дробове, черния дроб и малкия мозък. Децата повторно се връщат да се сбогуват с нея.

"Мама написа на ръка, че желае смъртта си", припомня си Шон. Разбрала за разсейките, тя отказва химиотерапия, отказва също да бъде насилствено хранена, дори започва гладна стачка. "Това не бе изненада за нас. Винаги казваше, че по-скоро би приела свръхдоза, отколкото да бъде в тежест." Тогава Шон решава да остане при нея до сетния й ден.

Жената е прикована към леглото и в един момент вече не може да движи краката си. Шон ги връзва с канап, който тя придърпва с ръце, за да размърдва от време на време долните крайници. След време обаче се обездвижват и ръцете. От залежаването сред време се появяват и рани по тялото. Последните няколко дни той установява, че тялото я боли от докосванията на ръцете му. "Плътта й бе започнала да гние", спомня си микробиологът. Междувременно той разбира, че тя е намерила начин да потърси сина на най-добрата си приятелка, който е биохимик, за да й помогне да умре. Биохимикът обаче отказва по религиозни убеждения.

"Тогава тя помоли мен. Настоя да й дам свръхдоза морфин, предписан от личния й лекар", твърди синът. След като поема чашата с желаната смърт, тя му казва: "Ти си чудесен син."

"Тя се усмихваше. След толкова старание от страна на медиците, които отлагаха смъртта, тя постигна своето - желанието да умре достойно. Това беше малка, но силна победа", сподели Шон.

Следващите няколко месеци той редактира дневника, който си е водил. Въз основа на него написва книгата си "Преди да кажем "Сбогом", излязла в Нова Зеландия през юни 2009-а. Книгата обаче не включва сюжета със свръхдозата морфин. Този сюжет става обществено достояние от публикация на новозеландския в. "Сънди хералд". Синът е арестуван в Нова Зеландия през септември 2009 г. и е обвинен в опит за убийство. Пуснат под гаранция, той се връща в Кейптаун при семейството - при 38-годишната китайка Рейн Пан, с която заживява след смъртта на майка си, и двете им момчета Флин и Финиън.

Първоначалната формулировка на обвинението гласи, че Шон Дейвисън е



"подбудил и подпомогнал"



Патриша Дейвисън да извърши самоубийство. Пред Темида обаче бяха доказани повечето от фактите, описани в книгата на Шон - включително саморъчно написания текст от Патриша, че желае да умре, гладната й стачка, показанията на биохимика, който отказал да изпълни волята й. Роджър Лейбърн, адвокатът на сина, не пропусна да обобщи, че макар да е била физически слаба и близо до смъртта, госпожа Дейвисън не е била лишена от съзнание и воля.

И понеже пред фактите мълчат и боговете, прокурорът Робин Бейтс бе принуден да приеме, че Дейвисън е действал от любов и състрадание, а не от лична изгода. Нещо повече, "тъй като не е направена аутопсията на майката, не може категорично да се каже, че тя е издъхнала от дадената от него свръхдоза морфин", подчерта още Бейтс. Парадоксално, но с тази игра на правни аргументи обвинението "намига" на обвинения - акцентът върху липсващата аутопсията е нещо като смекчаващо вината обстоятелство.

Не случайно Роджър Лейбърн пледира пред съда да бъде разрешено на клиента му да се върне в ЮАР без присъда. Впрочем там Дейвисън ръководи изследвания в сферата на ДНК, които помагат да се идентифицират извършителите на престъпления от времето на апартейда, а също да бъдат освободени много погрешно осъдени хора или да отпаднат обвиненията срещу заподозрени.

В хода на делото съдът промени юридическата оценка за деянието на Шон Дейвисън. Думата "подбудил" от първоначалната формулировка на обвинението бе заменена с "консултирал", защото първият глагол носи отрицателен смисъл. В крайна сметка съдийката Кристин Френч също прие, че синът е действал от чувство на любов и състрадание, а не от корист. Според думите й извършеното от Дейвисън е най-ниската точка от скалата на закононарушенията. Тя обаче бе непреклонна, че присъда трябва да има, защото евтаназията е забранена в Нова Зеландия и съдът трябва да възпре други лица от подобни закононарушения. "С оглед на всички обстоятелства пет месеца домашен арест в Данъдин е подходящо наказание", постанови Кристин Френч, цитирана от "Отаго дейли таймс".

Привидно развръзката е приемлива. Изданието уточнява, че ако съдийката бе решила да прати Дейвисън в затвора, присъдата можеше да бъде 13-14 месеца - при максималното наказание от 14 години лишаване от свобода според първоначалното обвинение. А сега Дейвисън дори няма да отиде зад решетките. Не случайно като юрист Роджър Лейбърн намира присъдата за "реалистична".

Обществените нагласи обаче в 118-хилядния Данъдин, който е административен център на окръг Отаго, бяха за оправдателно решение на съда. Членове на местното Дружество за доброволна евтаназия протестираха с тениски, на които бе изписано



"Всяка майка трябва да има Шон"



Местната правозащитничка Паула Уестоби е убедена, че съдът можеше да е по-снизходителен: "Отвратена съм. Той трябва да бъде у дома с децата си в Южна Африка, където живее от 20 години. Това е ужасен закон."

"Ню Зийланд хералд" коментира, че случаят Дейвисън трябва да се разглежда повече като "гаранция за прилагането на закона, отколкото като наказание за престъпно деяние" - доказателствата са смяната на думата "подбуждане" с "консултиране" и признанието на обвинението, че Дейвидсън е действал от любов и състрадание, а не от лична изгода.

"Не мислех за закона, когато исках да облекча положението на майка ми", заяви след присъдата Шон Дейвисън. "Трябва да има механизъм, чрез който неизлечимо болен човек да избере начина за достойна смърт и обществото трябва да уважава това", каза още той. Убеден е, че деяние като неговото не трябва да бъде криминализирано, а доброволната евтаназия трябва да бъде узаконена.

Последните 20 години в Нова Зеландия има два опита за узаконяване на евтаназията, но парламентът отхвърли предложенията. Евтаназията впрочем е забранена в Италия, Ирландия, Франция и Канада. Но е разрешена в Швейцария, Люксембург, Белгия, Холандия, в американските щатите Орегон, Монтана и Вашингтон. И тенденцията е, че тя си пробива път.