Реших да оползотворя някак коледния грип и да прегледам, пък и да прочистя нещо от хаотичния си писателски архив. Думата е твърде приблизителна: това е кашон със стари вестници, чието предназначение днес е почти обезсмислено. В тях има отпечатани стихотворения, както и рецензии. Стихотворенията впоследствие са излизали в книги, а рецензиите въобще не служат за нищо. Но така или иначе, попаднах на вестника, в който за първи път е отпечатано стихотворението "Сняг". Това стихотворение извиква у мен тръпка и страхопочитание - не защото е някакъв шедьовър, а защото за първи път ме предупреди, че със стиха и въобще със словото трябва да се внимава. Читателят може и да знае нещо за този литературен инцидент - споделял съм го вече, мисля, че си е струвало. Но ето как стояха нещата...

Беше мрачен, почти тъмен февруарски ден, и също тъй грипозен. Не бях свикнал да пиша вкъщи, правех го по улиците или в парка. Но когато има нещо да се случва... Та тогава се случи стихотворението "Сняг".



Разпитвахме за сняг и с мека

ръка поръси го нощта

по раменете на човека

и раменете на света.



Наскоро бях пътувал в най-дълбокия Сибир, почти до Полярния кръг и в стихотворението се мяркаха затрупани северни летища, огньове край еленовия път, туптеше тръпката за пространства и белота. Това - ясно. Но когато го завърших и погледнах навън, там валеше едър, необикновен (аз му казвам "кинематографичен") сняг. Изохках. Стори ми се, че в своя невинен унес съм отключил нещо в природата, в небето. И съм предизвикал снега. И даже не аз самият, а стихотворението, или дори божествата на поезията.

Не можех сам да понеса тази мисъл. Облякох се набързо и отидох в Полиграфическия комбинат - живеех през една улица. Там Георги Константинов беше началство в младежкия вестник. Разказах му как по невнимание съм причинил този сняг. Беше ми неудобно, можеше да ме помисли за прегрял. Но Георги взе стихотворението, сложи го пред себе си и го затисна с някаква статуетка. Реших, че го конфискува като обществено опасно. Почерпи малко коняк, заговори за друго. Отпечата стихотворението във вестника още на другия или, може би, на по-следващия ден. В онези времена това само по себе си бе събитие - стихотворение за някой сняг да излезе преди същият този сняг да се е стопил!

Никога не забравих тази случка, но това не ме вразуми. Вярно, после цял живот откривах, че неща, които се случват с мен самия, вече съм ги написал преди време, преживял съм ги "на зелено". Отдавах го на предчувствия, просто на изблици на подсъзнанието. Подозирах обаче, че това е някакъв по-общ закон на литературата: да програмира неща, които после неизбежно се случват. Подозирах го - и толкова. Не бях достатъчно отговорен да взема мерки.

Плод на подобно лекомислие навярно бе стихотворението "Ода". То възпява бедността, люлката на моето поколение. Романтичен подход - и приповдигнат, естествено. Дано е запазен в съвестта черният хляб на детството, се казва там - "до троха!". И още:



Дано да се разпада милостиво

под пластове печал и суета

на бедността прекрасното гориво

в реакторите тайни на честта.



Струваше ми се тогава, че "онази" бедност ни е дала куража, стоицизма и гордостта, с която да преминем през живота. Сигурно е било така - иначе кой друг? Стихотворението се харесваше, никой не се срамуваше от бедността, с нея можеха да бъдат обяснени неназовани енергии - онези, с които хиляди хора бяха променили живота си. Беше ми неловко - то беше твърде лично, а имаше дори амбициозни опити да го превърнат в песен. Слава Богу, не се получи.

Само дето не бях предвидил, че бедността ще се върне и ще потопи хиляди от нас. И че това няма да е "онази" бедност. И че ще изпитвам разкаяние, като че и аз съм допринесъл тя да се стовари отгоре ни. С една невинна, почти момчешка, но непредпазлива "Ода", в която съм дърпал дявола за опашката. Сякаш не съм имал какво да възпея от зрелия социализъм, та е трябвало да ровя в миналото (бъдещето). Сега и да поемам вината, полза никаква...

По-паметливи читатели все още ми припомнят една "Алегория от селски двор", която ви поднесох не толкова отдавна. За стария селски учител, който не харесал някаква тиква и я изхвърлил на торището. И как семето й поникнало там, а торът го тласкал и повлеклото на тиквата тръгнало из двора, покатерило се беше по оградата, по дърветата, по керемидите и от тях, като от небето, се спущаха огромните сивобели тикви - видях ги с очите си. Висяха от чардака на плевнята, от стрехите, от клоните на дърветата. Крушата беше родила тикви и най-голямата, невиждана по тези места, се крепеше на върха й - сякаш наблюдаваше оттам и ръководеше групата. Заключил бях, че с енергиите на торището трябва да се внимава и също тъй предпазливо да се изхвърля негодното семе. Но това после, а в онзи ден стояхме под тиквите и цъкахме с уста - като да тиктакаше закъснителят на съдбата.

А сега читателят ме сочи и клати глава: ти ли беше?

Ами, да, аз. Или - и аз. Нищо не може да се върне. Остава въпросът: да премълчиш ли нещо, за да не се случи? Или да го напишеш - с надеждата, че тъй ще му попречиш да се случи?

Но това вече са два въпроса...