В един от сократическите си диалози Платон показа, че тези, които не се решават една обувка сами да закърпят, а се обръщат към обущаря - сиреч специалиста - са готови и акъл да дават и решения смело да вземат в областта на политиката. Бихме добавили и в областта на образованието. Че от него всеки разбира. Най-малкото отъркал се е о него - и той самият, и децата му, та ясно вижда къде са слабостите му. Лошото е, че рядко вижда положителното.

Така и бай Големанов, ако се наложеше, и за министър на образованието бе готов да се прежали. Не че му се искаше, но ако трябваше народна повеля да изпълнява, щеше да го стори: Тъй де, като "...стар народен учител...". На него тогава не му се наложи да поеме "постното дробче". Наложи се на друг.

Ще извините, надявам се, интереса ми, продиктуван от това, че самият аз работя в тази сфера, към наддаването за поста министър на образованието в последните седмици преди формирането на правителство. През цялото време образованието, в чието име всички държавници се кълнат, вървеше в графата "и др." Дотам, че и не се споменаваше, че и портрети на мераклии да го оглавят нямаше. Като че функцията му е да запуши дупка в пазарлъците, да бъде предложено в комплект с нещо друго. Както в онези години преди 1989 г. ни предлагаха Александър Дюма или Айзък Азимов задължително в комплект със сборника "По партизанските пътеки" да речем. То така и стана. Министърът на образованието е и заместник министър-председател. Подсладен бе горчивият хап, с други думи.

Напомням, че до правителството на Тодор Живков от 1966 г. образованието винаги е било на трето място в номенклатурата на министерствата. Само че отпред назад. След външните и вътрешните работи. Живков тика пред него и Комитета за държавна сигурност. Прав е бил човекът. За какво вече му е било образование - сигурност му трябвала. В правителството на Филип Димитров образованието пък падна в дъното на таблицата и въпреки някои напъни при последвалите кабинети по-напред от средата не се е добирало.

Мястото, което държавата е отредила на образованието, рязко контрастира на мястото, което то винаги е заемало в съзнанието на избирателите. Защото е свързано с надеждите на хората, с мечтите им за добруване на децата им.

Засега новият екип на министерството показва едно похвално качество.

В изявленията на членовете му вее, както казваше дядо Славейков в пренията в Учредителното събрание, един "разумен консерватизъм".

Надявам се, че и в делата му ще е така. А министерството ще е подложено на безогледен натиск. От родители, от журналисти. За провеждане на експерименти, за маймуноподобно копиране на чужди образци. А образованието е относително консервативна сфера, която надгражда над вече постигнатото. И това е смисълът му - да запази достойнствата на миналото, като насочва взора на подрастващите към новото. Част от неблагополучията с преподаването на историята в училищата идват и от това, че в изискванията на поредни министерства пред авторите на учебници бяха поставени непосилни задачи. Продиктувани от Европа. То не бяха "места на паметта", то не бяха "джендър стадис", то не бе история на ежедневието - все проблеми, които у нас не са разработени и от най-добрите представители на академичната ни наука, а се вменяват в дълг на авторите на учебниците и оттук на учителите, които отчаяни не знаят как да ги втълпяват на децата и се придържат към изпитаното.

Та се надявам, че министърът ще издържи на натиска да бъдат вземани нови, примамливо изглеждащи, но неподготвени нито материално, нито интелектуално, нито духовно решения, внушени от чужди модели, които често нямат нищо общо с условията ни. Да не поставя воловете зад колата, да не се тръгва към прословутите матури, без за тях предварително да бъдат подготвени учителите, без да бъде създаден убедителен като състав национален изпитен център, без да бъде апробиран предварително цял един цял випуск гимназисти. Да не се бъркат интересите на политиката на държавата, която е вековна, с правителството, което е мимолетно, както за съжаление го стори наскоро в интервю един от заместник-министрите.

И накрая да успее да постави образованието и хората, работещи в него, поне наравно с армията и тези, които работят в нея. Щото, както съм казвал нееднократно досега, българските военни са независими - от тях в последните десетилетия не зависи нищо. Докато от младите образовани българи ще зависи бъдещето и обликът на България в Европа.