От известно време думичката "професионализъм" като че излиза от мода. Все по-непопулярна става и самата й същност. А когато трябва да се заеме висока служба, да не говорим за министерски или кметски пост, тя бива публично инкриминирана. Оспорват я, отхвърлят я и я зачертават самите претенденти, техните партии, поддръжници и клакьори. Нищо, че дори най-близкият опит, дори вчерашните драми и неволи в държавата, които няма как да са вече забравени, жестоко показват как амбициозни лаици забъркват каши и недоразумения, които се превръщат в трагедия за цели отрасли, региони и човешки съдби. Тая самата дума от няколко дни е особено бурно оборвана в печата и по телевизията - почна битката за кметския стол в столицата и за повечето кандидати се твърди, че не е важно да имат опит и квалификация, а някакви неясни лични качества и мъдрост - както лична, така и партийна. То вярно, че в София да не си бил кмет вече само по себе си е препоръка, но когато отпадат простите критерии и правила как да се свърши работата, всичко се превръща в едно надприказване, в което всеки път побеждава по-устатият, а не онзи, който в действителност е прав и полезен. Особено изтъквано качество е енергията на кандидата - като че избираме екстрасенси, а не професионалисти. Впрочем, формулата за най-платените служби в отечеството от години е точно такава - не е доктор, но ще лекува. Енергиите, значи, ще свършат работа...
В моя занаят думата професионализъм не е чак толкова на почит. Професионален писател - това не звучи нито достатъчно гордо, нито достатъчно конкретно. В тази професия правилата са малко, установените технологии са противопоказни, дипломите са невалидни. Няма мерки, няма теглилки, няма норми и патенти. Но именно затова професията не ползва обществен ресурс, не се храни от данъкоплатците и получава възнаграждението си от читателя - повече морално и по-малко материално. Затова и в тази професия най-големите всъщност са се прехранвали от други професии - учители и учителки, банкови чиновници, един телеграфист, един машинист и един стенограф в Народното събрание. Затова и на писателството му викат свободна професия.
Днес
партиите искат да превърнат всички професии в свободни
Запознати твърдят, че те отиват на избори с готови списъци на работните места в държавата - от министъра до последната хигиенистка. И всичките тези места се разглеждат като свободни - "ваканции", където ще седнат "нашите" хора. Някои дори си знаят кабинетите, имат в джоба си резервации за случай на изборна победа.
В България това не се дължи на демокрацията, то е традиция - банална, карикатурна наистина, но и зловеща. През миналия век най-фрапантен е споменът за земеделското управление. Правителството на Стамболийски подменило чиновниците, общинарите и дори част от учителите в държавата със свои "кадри" без всякакъв ценз. След девети септември пък в Плевен най-голямо началство в културата бил някакъв шивач. След десети ноември
в Русе шефът на културата беше зъботехник
Този последният, мир на праха му, беше мой приятел, възторжен и много пробивен човек, нелишен от попадения в многобройните жанрове, където опитваше. Но какво общо имаше това с огромните отговорности в една от най-могъщите крепости на българската култура - и то в години на унижение и разграбване?
Искат да ни убедят, че професия е онова, от което си вадиш хляба. Но днес точно то много често се постига, като вземеш хляба на някой истински професионалист. (Да не говорим, че в някои области с това пряко се посяга и на "хляба на народа"...) Загадка остава защо, като влизат в кампания, партиите тъй сочно ни уверяват какъв неизчерпаем ресурс и каква дълбока "банка" от кадри притежават, а на власт редят по върховете всевъзможни чучела, въздухари и просто негодници. Това, че по цял мандат в държавата се вихрят дружни класове от езикови гимназии, съвипускници от милиционерската академия, карета за бридж или компании от къмпингите "Градина" и "Арапя" (както и от някой пъбове в странство!), отдавна не смущава духовете във властта. Не е загадка и появата на невзрачни домакини, анонимни счетоводителки и начинаещи секретарки по върховете. Загадка е как, оставена в ръцете на легиона скъпоплатени самодейци, страната оцелява при този
разгул на некомпетентността
Загадка е и доколко оцелява...
Преди години националната телевизия скри от нацията едно цяло слънчево затъмнение. Това не беше диверсия, не беше заговор, не беше саботаж - това просто беше нивото на компетентност и управление в медията. Партията, напук на професионалистите, назначи за директор страничен човек. Той първо прогони кадърните хора и въпреки че по време на небесното събитие, казват, седял досами камерите (бил на поста си, тоест) българите изпуснахме затъмнението, което, знае се, в нашия живот няма да се повтори. Партийният екстрасенс се провали. Така, без причина и без злоумисъл, се провали и друг високопоставен екстрасенс, който сипеше заклинания с механичен глас, но хвърли пет медицински сестри в устата на дракона и отвори рана в душата на нацията, която никой не може да излекува. Впрочем, това е нивото на екстрасенсите и в живота - в различно време най-тачени лечители са били кондуктори, бръснари, както и един влаков спирач. Мълвата обаче свършва цялата работа...
Така и сега мълвата обработва гражданството: за енергиите и прочее свръхестествени качества на кандидатите. Задават се слънчеви затъмнения. Каквото има да става - пак ще става на тъмно...
|
|