Случващото се през последните месеци в банковата сфера - първите спечелени дела от граждани за необосновано повишени банкови лихви и дебатът как да станат клиентите и финансовите институции равноправни партньори, поставиха въпроса за причините за срива на публичното доверие във финансовите институции - процес, който се зароди преди 2008 г., но навлезе в своя апогей в разгара на глобалната криза. Корените на това явление не могат да бъдат разкрити, без да се проследи ерозията на бизнес етиката, която порази пазарните системи както в развитите, така и в развиващите се страни.

Първите сериозни анализи в тази област на икономико-социологическата наука вече се появиха в САЩ и Европа. В дневния ред на дебата са



няколко теми, свързани с икономическия морал:



Тема 1. Легитимността на т. нар. Bailouts, приложени като първа антикризисна мярка в САЩ, Англия, Германия, Ирландия, Белгия и други страни, в които парите на данъкоплатците потекоха към банковите трезори, компресирани в многомилиардни "спасителни" пакети. Част от финансовите инжекции бяха присвоени от топбанкерите под формата на умопомрачителни корпоративни бонуси. Което на свой ред породи два въпроса: кой в крайна сметка печели от кризата и защо неизправните кредитополучатели (граждани, домакинства, фирми) трябва да фалират, а мегакорпорациите - не.

Тема 2. Аргументите на "пазарната" логика, която стои зад странното решение на правителствата и централните банки: финансовите загуби следва се социализират, но печалбите по право се приватизират? Не е ли по-адекватно на духа на добрия, старомоден и здравословен капитализъм обратното правило: както печалбите, така и загубите трябва да се приватизират, т.е. присвояват, плащат (като данъци) и компенсират само по частен път - от собствениците и мениджмънта на банковите и финансови корпорации! Поне такива са заветите на Адам Смит, Макс Вебер и цяла плеяда гениални изследователи на капиталистическата обществено-икономическа система.

Тема 3. Порочният кръг от ценности, които движат стратегиите и реакциите на финансовите елити през последните три-четири десетилетия: егоизъм-алчност-клептомания. Тази низходяща спирала в постмодерната еволюция на икономическия морал е един от непосредствените причинители на глобалната криза, която продължава пета година, без изгледи за скорошен и траен изход. Ерозиращото действие на спиралата не беше прекъснато; напротив, то беше ускорено в разгара на кризата, а деградацията - специално на финансовия и банковия морал - зарази цялата глобална капиталова архитектура. При това без верижни санкции за нарушителите на закона и исконните морални скрижали. Изключенията се броят на пръсти: съдебните процеси в Исландия, САЩ, Англия и др. страни (тук единствено исландският случай показа как едно гражданско общество и една държава са в състояние да внесат справедливост и нов ред в управлението на спекулативния и морално деградирал банков сектор).

На пръв поглед България може да претендира да бъде призната като източноевропейското изключение от институционалната и моралната криза, поразила англосаксонската и европейската банкова система. Засега у нас няма бейлаути на банки; първите стрес-тестове (между впрочем доста формални) бяха успешно издържани; банките отчитат годишни печалби (макар и намаляващи); депозитите растат и т.н. Само че делът на проблемните (лоши и необслужвани) кредити набъбва с всяка поредна кризисна година, достигайки 1/4 от всички отпуснати кредити; кредитната дейност (особено в частта на инвестиционните кредити) е практически замряла; лихвите по кредитите са непосилни за бизнеса, а по депозитите - спекулативно високи...

Ако само това бяха проблемите, можеше да се изчака те да се решат автоматично, в резултат на един бъдещ, по-значим растеж в реалния сектор, на стабилизиране на еврозоната и на отдавна чакания "магически" ефект от фанатично поддържаната фискална дисциплина. Само че



заболяването на българската банкова система не е от макроикономическо,



а от друго, ментално и морално естество.

От векове на банкерската професия се е гледало като на престижно (макар и малко скучновато), солидно (без излишни рискове), достолепно (в старомодния смисъл на думата), бизнес поприще. Тези качества произтичат от традиционните приписани ролеви функции на банковата гилдия: първата от които е грижа за парите на спестителите; втората - кредитиране на бизнеса; третата - правене на печалби, но върху основата на разумно и отговорно изпълнение на първите две функции.

През последните десетилетия стъпка по стъпка (после - пропаст след пропаст) моралните устои на банковия занаят се сринаха. Разбира се, най-напред в света на свободната (неолиберална) дерегулирана пазарна икономика. После в т.нар. възникващи пазарни системи, каквато е българската (само че в нашия случай раждането не се състоя на девствена територия, а в държава, чийто преход от планово към пазарно стопанство беше белязан от безогледна надпревара за забогатяване). Тъкмо тук, и не без съдействието на международните институции, се изпусна от публичния контрол моментът на задвижване на низходящата икономико-морална спирала. Бизнес етиката се превърна във формален, рекламно платен етикет; моралните ценности на добрия капитализъм бяха пратени в архива на историята; професионално подготвени банкови мениджъри бяха заменени от партийно лоялни функционери и чисти самозванци.

Всичко това отвори пространство за замяна на предприемаческия егоизъм (разбираем, допустим, легитимен) с безпределна корпоративна и персонална алчност.

Доскоро подобно твърдение можеше да се възприеме като безпочвен популизъм. Само че на алчността като двигател на финансовите и банковите спекулативни сделки вече са посветени стотици изследвания и емпирични доказателство. Не друг, а бившето банково божество Алън Грийнспан призна пред разследващата комисия на конгреса в САЩ, че е сгрешил, като е допускал, че самостойният интерес на банковите и бизнес общностите ще ги предпази от саморазрушителните спекулативни операции. Не друг, а БНБ босът Иван Искров оправда алчността на банкерите, като заяви пред медиите, че не неговите подопечни, а клиентите били виновни за нанесените им финансови щети, защото не внимавали при подписването на договорите (и въобще били банково неграмотни!).

Егоизмът означава да преследваш и отстояваш собствения си интерес. Той е икономически здравословен, когато не възпрепятстваш (чрез закон или едностранно въведени правила на неравнопоставеност) останалите икономически контрагенти. Те също имат право да защитават своя интерес. Дори и да няма win-win ситуация, при такава ситуация писаните и неписаните правила на пазарната конкуренция ще бъдат спазени. Но когато върху легитимните доходи (заплати, дивиденти и корпоративни бонуси) добавяш допълнителни печалби, начислени по собствено усмотрение и под въздействието на личен нагон за забогатяване, при това заобикаляйки закона, това вече не е здравословен егоизъм, а необуздана алчност. Така за година-две от милионер ставаш мултимилионер и влизаш в света на приказките за пазарни вундеркинди и финансови гении, придобили несметни богатства за броени години.



Кражби има навсякъде по света



- в богати и бедни държави, в периферни зони и глобални центрове, във върховната власт и в местните управи. За спекулации и присвояване в големи мащаби от световноизвестни мошеници знаем - от медиите и съдебните присъди (от сагата с легендарния спекулант и крадец Бърнард Мейдоф, до нашумелия наскоро скандален случай с швейцарски банкер, издал валутно-лихвена тайна на съпругата си). Но такова безскрупулно и гротескно издание на клептоманската натура на банкови босове може би се среща единствено на Балканите.

Интересно е обаче да се запитаме защо именно на Балканите, и в частност в България, винаги се намира почва за развихряне на криминален бизнес: при приватизацията - за безкешови транзакции и без последващи инвестиции; при хиперинфлацията - за светкавични 24-часови валутни спекулации; при външния дълг - за привилегировани/посветени участия в сделките; при кредитирането - първо, за безконтролно и едностранно определяне на лихвите и таксите; второ, за криминалното лихвоимство.

Моят отговор е: защото няма държава!

Ареал с обозначени граници, конституция, химн и държавен глава има; но държавността, като перманентно състояние на поддържане на правов ред и сигурност за икономическите агенти, е изчезнала или размита. На това му се казва "узурпирана държава". Преди, през първата фаза на прехода, тя беше узурпирана от добре познатия контингент на икономическата и политическа мафия, чието острие бяха мутренските кохорти. Днес държавата е превзета от финансова олигархия, чиито авангард са група топбанкери, техни клакьори от средите на пазарните фундаменталисти и парламентарни лобисти, действащи без регламент.

Затова българо-балканската финансова клептомания не е девиантно, а изведено в норма бизнес поведение.

В нашия историко-географски регион на този срамен феномен едно време са му викали "келепир". Днес го определят като банков бизнес.

Липсва само епитетът "криминален"!