В 11-ата година от най-дълготрайния въоръжен конфликт в историята на САЩ вече се явява усещането, че може би наближаваме края на естествената продължителност на американската война. Мощната американска армия теоретично може да издържи почти до безкрай в състояние на война, докато разполага с ресурси и получава заповеди за това. Но докато наближаваме 4-хилядния ден на войната в навечерието на президентските избори през есента, инерцията на войната в Афганистан изглежда отстъпва на тревогите за цената от продължаването й и необходимостта да се намери най-добрият начин за прекратяването й. Защо сега?

"Продължителността на живот" на нашите войни бе подсилена през последните десетилетия от поредица промени, които успокоиха демократичните тревоги за това какво би могла да донесе у нас американската война, водена в чужбина. Финансовата цена на войната години наред бе заличавана от счетоводните книги и замествана със "звездичка" под линия в реалния бюджет. Броят на разгръщаните армейски части бе подсилван със служители на частни компании, като цената на осигуряваните от тях услуги бе секрет, както и отговорността за действията им, броят им и проявите на човешка съпричастност, когато попадаха сред жертвите и пострадалите от войната. Години наред дори изображенията на жертвите и пострадалите сред американските военнослужещи бяха крити от погледа на обществото.



Три месеца преди 11 септември 2001 г. американците получиха



данъчни облекчения от няколко трилиона долара. След атентатите и последвалото нахлуване в Афганистан тези облекчения не само не бяха отменени, но и две години по-късно получихме нова порция гигантско съкращение на данъците - и това стана само седмици след като изпратихме войски и в Ирак. И докато семействата на военните преживяха многократно дългогодишни разквартирования в зони на бойни действия, ние, цивилните, бяхме подложени на нещо, което е почти противоположното на саможертва, и то за тяхна сметка.

На политическия фронт Конгресът стъпваше плахо след Виетнам и настояваше да упражнява конституционното си правомощие да се произнася, когато страната влиза във война, но постепенно омекна и почти напълно върна тази власт на президента. Разрешението на Конгреса за започване на война в Афганистан отпреди 10 г. дава на военните право да преследват онези, които ни атакуваха на 11 септември 2001 г.

"Конституцията предпоставя това, което историята на всички правителства показва - че изпълнителната власт е тази, която е най-силно заинтересована от война", пише Джеймс Мадисън. Може да е малко тромаво комисия от 535 души да взема решенията на Америка за водене на война, но по конституция това трябва да е за добро, а не за лошо. Ако се остави единствено в ръцете на президента да решава участието във война, той или тя в най-добрият случай биха предизвикали някакъв дебат, за да се ориентира и да прецени възможностите си, но този дебат би бил частен. Дебатите в Конгреса по необходимост са шумни и се водят винаги с едно наум за това как ще реагира обществото.

Невидимостта и безпроблемността на съвременната война за американското общество



по същество е отстъпление от повелите на конституцията



Благодарение на това войните започват по-лесно и е много по-трудно да бъдат спрени, а това вероятно е доста по-важно за нас. Така стана почти нормално Америка да е постоянно в състояние на война. Но дори и най-търпеливото общество си има праг на търпимостта и може би това са тези 4000 дни.

По време на избирателния цикъл през 2004 г. общественото мнение за войната в Ирак стриктно се придържаше към партийната принадлежност - мнозинството от демократите бяха против, а републиканците - за. Днес общественото мнение за Афганистан е много по-слабо партийно разделено. Ястребите от времето на Джон Маккейн и Джордж У.Буш все още бият тъпана, но не всички републиканци в Конгреса им пригласят.

Ще бъде карикатура на войната да се твърди, че тя започва, когато е обявена, и завършва, когато едната страна победи. Америка не е обявявала война от 70 г., а конфликтите в реалния свят не приключват прилежно с голям надпис "Край" и списък на всички, дали своя принос за победата. Войните завършват с някаква форма на споразумение, дори макар и рядко едната от страните да се предава. Дали и кога да се иска споразумение, а с него и завръщане у дома, е колкото военно, толкова и политическо решение. А политическите решения в Америка се вземат по демократичен път, чрез избрано правителство, което отчита възгледите на обществото и националните ни интереси. Нашата обществена и политическа воля да приемем цената на афганистанската война от първата до 11-ата година може да не се простират върху 12-ата, 13-ата и последващите години. И ако е така, това не бива да се смята за липса на воля у американския народ, а по-скоро на проява на нашата воля.