Съвсем съзнателно в тази статия, която е опит за представяне на германската позиция спрямо кризата с еврото и дълговата криза, ще се обърне внимание не само на мнението на финансистите и политиците, но и на общественото мнение. Защото в нашата демокрация политически решения в дългосрочен план не могат да бъдат наложени против волята на избирателите.
Поне от средата на 60-те години на миналия век Федералната република е най-голямата икономическа сила на Западна Европа. В политическо отношение обаче тя имаше далеч по-малко влияние, отколкото например Великобритания и Франция. В резултат на настоящата финансова криза Германия - макар че политиците съзнателно избягваха от налагането на това - се превърна и в политически най-влиятелната сила на Европа.

Еврото бе и продължава да бъде и политически проект

След края на Втората световна война, която тя беше предизвикала, Германия беше на дъното. Не само във военно и икономическо, но и в морално отношение. Страните победителки бяха единодушни, че Германия никога вече не трябва да бъде военна сила и в този смисъл да заплашва мира в Европа. Имаше дори намерения Германия да бъде превърната в деиндустриализирана, аграрна страна.
Впоследствие обаче тази идея беше изоставена, включително и заради това, че Западна Европа вече се чувстваше застрашена от Съветския съюз, а една силна Федерална република можеше да даде важен принос към отбранителната сила на Запада. Германия трябваше отново да развие икономическата си мощ, но това трябваше да стане под контрола и в съответствие с обвързаността й с общността на европейските държави. Затова няколко европейски държави създадоха "Монтанунион", т.е. Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС). По онова време въглищната и стоманената индустрия се смятаха за основните стълбове на военната индустрия.
След германското обединение през 1990 г. стана ясно, че Англия и Франция имат съществени опасения, че Германия би получила прекалено голямо икономическо и политическо влияние на Стария континент. Търсеше се силен проект за обвързване на Федералната република в европейската общност на държавите. Този проект бе еврото! Еврото трябваше да обедини Европа - за съжаление то днес заплашва да разцепи Европа.
Съществуват обаче и други икономически причини, поради които европейските държави трябва да работят по-тясно една с друга. Понастоящем в целия свят възникват напълно нови властови структури. Китай, Индия, Бразилия и други нови индустриални страни след няколко години ще имат съществено икономическо предимство, срещу което отделните европейски държави едва ли ще могат самостоятелно да отстояват интересите си. Ето защо е необходимо Европа да организира обща политика в сферата на външните работи и на сигурността. Приоритетно това трябва да стане в стопанската област и във финансовата политика. Единна европейска държава, тоест Обединени европейски щати, ще има най-рано след няколко поколения.

Имаме ли криза на еврото?

През десетте години на съществуването си еврото доведе до по-ниски нива на инфлация. За сравнение - спрямо инфлационните нива в Германия за периода на използване на германската марка толкова ниска инфлация не е имало. Трябва да се подчертае, че стойността на еврото спрямо основните валути от момента на неговото въвеждане се разви във възходящ тренд. Стойността на една валута в крайна сметка зависи от това доколко държавата (или държавите) емитент на парите ще може, по преценка на пазарите, да гарантира платежоспособността си. Такова доверие по отношение на отделни държави, които въведоха еврото, вече не съществува, тъй като тези страни задлъжняха в максимална степен. Поради опасението, че това недоверие ще се разпростре и към по-малко задлъжнели европейски държави, възниква реална опасност от валутна криза. Към настоящия момент обаче имаме единствено дългова криза, а не валутна!

Световната дългова криза и защо Еврозоната е особено засегната

Япония и САЩ са по-силно задлъжнели, отколкото повечето европейски държави. Въпреки това досега те нямат проблеми с бюджетното финансиране. 90% от кредиторите на Япония са местни частни и юридически лица. Американският долар със статута си на световна резервна валута продължава да доминира на международните финансови пазари. Япония и САЩ със своите собствени валути и съответните си парични политики имат възможността сравнително по-дългосрочно да управляват успешно държавните дългове. За разлика от Еврозоната, която се състои от 17 суверенни държави с изключително различни финансови структури и различно ниво на икономическо развитие. И конкурентоспособността на отделните европейски държави се намира на изключително различно равнище.
Преди въвеждането на общата валута разлики в нивата на цени, заплати, конкурентоспособност на отделните държави можеха да се изравняват чрез ревалоризация и девалвация на валутите. Тъй като тази възможност вече не съществува, различните нива на конкурентоспособност трябва да се изравняват в реалната икономика чрез хармонизиране на цени и доходи. Това означава, че държави с ниска степен на конкурентоспособност следва да провеждат политики по плавно нарастване на цените и доходите.
Точно обратен беше обаче случаят в Еврозоната. Ценовите равнища в европейските държави, изпитващи затруднения по обслужване на държавните си дългове, се повишиха средно с 30% в сравнение с Германия за периода 1995 - 2008 г. Трябва да се отбележи и фактът, че единна парична политика и различни политики в сферите на икономиката, финансите, социалното дело и заплащането трудно се хармонизират.
Тези опасности бяха разпознати още при въвеждането на еврото и трябваше да бъдат отстранени чрез прилагането на критериите от Маастрихт. Тези критерии имаха задачата да предотвратят ситуация, при която дадена европейска държава с ниска степен на конкурентоспособност и прекомерна задлъжнялост реализира политики по управление на публичните разходи, значително надхвърлящи нейните приходи. Критериите от Маастрихт за ниво на държавния дълг спрямо брутния вътрешен продукт са максимум 60%, а годишният бюджетен дефицит не може да надхвърля 3% от брутния вътрешен продукт. Освен това беше договорено, че нито една европейска държава няма да поеме гаранции спрямо друга, ако последната изпадне в неплатежоспособност.
Ако тези критерии бяха стриктно прилагани, то финансовата криза в Еврозоната нямаше да възникне. За съжаление проблемните държави нарушиха критериите от Маастрихт. През 2003 г. Германия и Франция също прекрачиха установените граници на задлъжнялост и в този смисъл може да се направи заключението, че критериите бяха станали условни.
Освен това емитирането на дълговете на по-слабо развитите страни беше улеснено след въвеждането на еврото. За чуждестранните инвеститори вече нямаше валутен риск, лихвите на по-слабо развитите страни се доближиха до лихвите на по-развитите и финансовите пазари бяха убедени, че в случай на нужда водещите държави ще гарантират стабилността на системата. Днес ние знаем, че финансовите пазари са винаги прави!
Някои страни, приели еврото, започнаха да задлъжняват все повече. Рязкото нарастване на ценовите равнища и доходите доведе съответно до намаляване на тяхната конкурентоспособност. В хода на финансовата криза инвеститорите станаха по-предпазливи и въздържани. Преустановяването на плащанията от страна на някои държави със съществено дългово бреме се оказа реален сценарий. Вследствие на горепосочения факт бе преустановен достъпът до свеж финансов ресурс от страна на слабо развитите държави. Те бяха изправени пред финансов колапс и единствено гаранциите от страна на силно развитите държави предотврати този сценарий.

Какво може и какво трябва да се случи?

По принцип възможни са три варианта:

-	разпадане на Еврозоната или напускането й от отделни страни членки;
-	създаване на трансферен съюз;
-	опит за оздравяване на слабо развитите страни и възстановяване на конкурентоспособността им.

Разпадането на Еврозоната би имало най-лоши политически и икономически последици. Въвеждането отново на национални валути би довело до ревалоризация и девалвация и в много случаи би направило невъзможно обслужването на дълговете. Би възникнала финансова криза с далеч по-екстремни последици от тези на финансовата криза през 2008-2010 г. Излизането на една малка страна вероятно би било поносимо. Но все пак би възникнала опасност от "заразяване", защото при изключване на една страна финансовите пазари биха направили извода, че е възможно изключването и на други страни, което би довело до възможното разпадане на цялата Еврозона.
В трансферния съюз икономически по-силните страни редовно извършват високи плащания към по-слабите страни - в Германия това е познато като финансово изравняване между федералните провинции. Данъкоплатците на финансово стабилните страни няма да възприемат тези трансферни плащания. Обединяването на дълговете посредством така наречени "еврооблигации", т.е. обща отговорност "всички за всички", политически няма да може да бъде прокарано.
При това положение остава единствено третата възможност - оздравяването на слабите евространи.

Оздравяване - но как?

В краткосрочен план трябва да бъдат осигурени платежоспособност и кредитоспособност за всички държави - членки на Еврозоната. Това вече се прави чрез така наречените "гаранционни чадъри". Благодарение на тези гаранции се действа превантивно, за да не се допусне паника на финансовите пазари. Все пак трябва да е ясно, че при използването на "гаранционните чадъри" проблемите на кризата не се решават, а единствено се отлагат във времето. Разрешаването на кризата трябва да се търси в дългосрочен план.
Тежката задлъжнялост може да се облекчи чрез опрощаване на дългове, налагане на дългови лимити и с помощта на солидна финансова и данъчна система, както и чрез актуализиране на пенсионната политика. Решаващо все пак е постигането на конкурентоспособност. За целта са необходими реформи в много области: увеличаване гъвкавостта на трудовите пазари, замразяване на заплатите, намаляване на публичната администрация, приватизиране на държавни активи и изграждане на по-конкурентоспособни икономически структури.
Това са мащабни задачи, те обаче трябва да бъдат решени, за да бъде постигната крайната цел за оцеляване на Еврозоната. Преди едно десетилетие Германия стоеше пред проблеми, които бяха много подобни на гореописаните. Със своята "Програма за действие 2010" Германия се справи със задачите си.

Какво трябва да се случи в Европа?

Еврозоната има нужда преди всичко от хармонизирана финансова и икономическа политика. Чрез системата за подпомагане на "гаранционните чадъри" може да се спечели време, но ако изискванията на фискалния съюз и на дълговата спирачка не се спазват стриктно, Еврозоната ще проиграе шанса си. Следва да сме наясно и че тези регламенти трябва да се спазват не краткосрочно, а в дългосрочен план.

Може ли оздравяването да успее?

Въпреки всички неудачи някои от по-слабо развитите страни са на прав път. И все пак като последна опция трябва да се разработи механизъм по изключването на отделни страни. При евентуалното подобряване на глобалната финансово-икономическа среда връщането им в Еврозоната ще бъде по-безболезнено. Едно е сигурно: Европа трябва да продължи да се реформира. Европейският проект е нещо повече от еврото. Германският опит показва, че на база историческите събития от двадесети век върху страната лежи особена отговорност и тя ще трябва да понесе основната тежест на тези реформи.

-----------------------
* Статията е писана специално за в. "Сега". Заглавието е на редакцията.
** Герхард Щратхаус е роден в Хайделберг. Бил е кмет на град Шветцинген. От 1992 г. е депутат в Ландтага на провинция Баден-Вюртемберг, а от 11 ноември 1998 г. до 4 юни 2008 г. е неин финансов министър. Взел e активно участие в данъчното законодателство. Член е на Управителния комитет на Агенцията за стабилизиране на финансовите пазари, председател на Европейския комитет в Ландтага на провинция Баден-Вюртемберг, както и председател на Академия за лидери в същата провинция. Председател на Надзорния съвет на Центъра за европейски икономически изследвания ГмбХ (ЦЕИ).