РЕЗЮМЕ: В това резюме има две неща. Номерирам ги #1 и #2.

Открийте приликата между #1 и #2. Обещайте ми, че ако не намерите приликата, няма да ми четете писмото. Аз пък обещавам в него да няма грешки.

#1 "Социалистическият лагер" не догони Запада икономически, но по политически вицове го задмина. Даже названието "лагер" си беше виц. За хубавите политически вицове българите измислиха приз "Златната решетка".

#2 През октомври 2010 г. българското правителство поиска такава промяна в Наказателния кодекс, че ако публично обидиш някой властник с карикатура или с думи, той да може да те съди и прати в затвора.

Край на резюмето.



Ето го и писмото ми, адресирано само към тези, които видяха приликата между някога и сега; между #1 и #2. Неоткрилите прилика пак ги моля да не четат писмото, понеже е некрасиво да четеш писма, адресирани до други хора. Писмото е нестройно. Както винаги, скача от едно в друго. То е една "писаница". Едва ли е анализ или статия, както от добро чувство някои читатели наричат моите писаници. А... да не забравя...

Понеже миналата седмица някои форумци споменаха "Болеро" на Равел, в което един мотив се повтаря, аз повтарям: След като Равел написал болерото, той казал, че е сигурен, че болерото е шедьовър, но не е сигурен дали то е музика. Не гарантирам той казал ли е така; не съм го питал. Бил съм на три години, когато Морис Равел умрял. Но да не се отплесвам, ами да си напиша писмото, в което да ги няма грешките, които някои читатели наричат въдички и капанчета. Ето я новата ми писаница:

Ние ядяхме сарми. Аз обичам сарми с добро вино. А Калинка, на Томски жена му, е оправна и образована, но въпреки това тя прави чудесни сарми. Тя се притесни, че аз ще се обидя, когато Томски ми се разкрещя, щото казах, че книгата стимулира въображението ти да си представяш образи, докато киното, телевизията и живописта ти дават готови образи и въображението ти закърнява. Но аз не можах да се обидя на приятеля си и необиден, станах да отворя витража на къщата в Бояна, когато отвън някой почука на стъклото. Отворих и влезе архитектът Богдан Томалевски. Ние ядяхме лозовите сарми с кисело мляко "Бор-Чвор", което аз упорито наричах "Боркор".

Всички на масата знаеха, че едното е кисело мляко, а другото е нещо за борба с корупцията и организираната престъпност и че за мен и едното, и другото са фалшиви. Те само се смееха, щото ме знаят, че никога през живота се не съм бил в партия, но клоня към зелените, макар че не знам българските зелени направиха ли партия. Но и другите на масата почнаха да казват "Я ми сипи още Боркор на сармите", за да не почна да им досаждам с обяснения, че сега и киселото мляко, и сиренето, и кашкавалът са фалшиви.

С Томалевски няма повече да седна на маса. Миналата сряда го споменах в колонката си, понеже той умря. Един форумец ме попита знам ли аз, че той е свързан Ротшилд. Сега му отговарям:

- Знам.

И се сещам за Джери, който по стълбището качил коня си в банята, щото Мери ще влезе в банята и ще изпищи: "В банята има кон!", а Джери ще каже:

- Знам.

Сега има смешки за блондинки. А през 1965 г. имаше филм "Любовта на русокосата". Той бе за сладката и горчива, и смешна любов на русокосата Андула. Очарователният черничък източноевропейски хумор.

Този филм на Милош Форман (Loves of a Blonde) го преподават във всички филмови академии по света. Смешки за блондинки не знам да преподават, но знам ли. Онзи ден чух, че в англоезичния свят някой направил докторат на тема "Психогенезисът на хеви метъл". Какви ли не профили и специалности измислиха пустите му университетски професори.

А пък едно време в ГДР (Източна Германия) една културтрегерка каза, че "въпросът за хумора" е един много "сериозен" въпрос". Не я помня как се казваше културтрегерката. Не се казваше Ангела Меркел, сигурен съм.

Във време оно в Царство България имаше виц: "Знаеш ли защо Каин убил Авел? Щото му разказвал стари вицове." Аз съм тъжен човек, нямам чувство за хумор и не умея да разказвам вицове, но пък съм идеалният слушател на вицове, понеже и най-брадатият виц да ми разкажат, аз, нали не го помня, смея се, все едно го чувам за първи път.

Виж, смешните ситуации по ги помня. Казвам им ситкоми. The Sitcom (the situation comedy) е жанр, който завладя света. Родил се в САЩ като радиоформат. Разцъфтял после в телевизията. Наложил се в англоезичния свят. После в целия западен свят. Сега и българските продуценти правят ситкоми. Било скечове, било сериали.

Харесва ли ви или не този хумор, аз не знам. Вие кажете. Аз само знам, че ситкомът е безспорен US принос в масовата култура и мисля, че не пресилвам. Някои хора пресилват:

И късият разказ се бил родил в САЩ, понеже там хората много работят и нямат време да четат по-дълги неща. Е да, Хемингуей и Вонегът писали къси разкази, но къси разкази писали също Дикенс, Чехов и Кафка, че и Любен Каравелов. Понякога с неочакван край като О. Хенри. Като хубав виц.

Ала ситкомът си е US изобретение и принос в масовата култура.

Измислените от сценаристи ситкоми изобщо не ги гледам. Но реалните ситуационни комедии, които са ми разказвали или в които аз съм изпадал, ги помня.

В някогашния СССР имаше много хубави политически вицове. Забравил съм ги. Но помня следния реален ситком:

Заводът "Камаз" получил поръчение еди-колко си процента от произведеното да задели за братската тогава Куба и "Камаз" акуратно изпълнил поръчението - високопроходими триосни камиони и снегорини за Куба.

А пък британски културен аташе (когото няма да назова, щото съм му благодарен, той ми доставяше книги) вземаше уроци по български и настояваше двамата да си говорим на български, че той да се упражнява. Един ден ми каза: "Хайде да направим една партия". Аз се напиках от страх.

Сега всеки може да направи партия; ето и М. Кунева онзи ден направи партия, макар че тя бе със Симеон, който цар ли е, какъв е вече, не смея да кажа, щото, както и да го кажа, все ми се карат.

Но тогава, през 50-те години на ХХ век, аз си казах: Тоя британски културен аташе е с дипломатически имунитет, на него нищо няма да му направят, най-много да го изпъдят от България. Пък мен ще ме тикнат в затвора, ако тръгна да правя партия. А той човекът искал да направим не "една партия", ами да си направим "едно парти" в неговия хубав апартамент на ул. "Върбица" в София. Ситуационна комедия. Ситком.

Хайде, това беше едно време, ами сега, когато беше 9 май? Денят на Европа. И Денят на победата на Червената армия над Хитлер.

В Берлин аз видях как на сергии "победителите" изложили за продан съветски ордени и какво ли не - даже много хубави механични часовници, смъкнати от старите подводници. Дори ми се прииска да купя един такъв голям и много точен механичен часовник и да си го сложа над леглото. Но си казах, че не съм подводничар и няма да мога да спя под цъкането му. Аз освен телевизора вече и часовниците си изхвърлих. Да не ми отброяват часовете и да не ми напомнят, че времето ми изтича.

Преди това софиянци задръстиха площада между Народното събрание и храма "Александър Невски" да видят вицепрезидента Дан Куейл и скандираха "Ю-Ес-Ей! Ю-Ес-Ей!" и млада жена от Ю-Ес-Ей ми каза на ухото: "Знаеш ли тайната инструкция? Ако застрелят президента, охраната да застреля Куейл". Страшна майтапчийка беше тази млада жена от Ю-Ес-Ей!

После, на първи януари 2007 г., когато България влезе в ЕС, българите на дудуци и на не знам колко си каба гайди свиреха "Одата на радостта" на Бетовен. Ситуационна комедия ли, или трагедия ли беше, вие кажете и аз ще го прочета. Всичко изчитам, каквото пишат форумците, а мелодиите и песните ги изслушвам.

И не за да важнича, а за да не ме препечатват всякакви медии и да ме четат всякакви, към които не адресирам писмата си, пак завършвам с: Jusautor DI copyright.