Представете си живота на мравката - дребна, бърза, адаптивна към променящите се условия. Така оцелява. Живее в непрекъснат страх да не бъде стъпкана. Всичко и всички около нея са огромни и заплашителни. Освен другите мравки, естествено. И много цени живота си. Понякога се изкачва нависоко - преодолява цял метър. И пред нея се разкриват неочаквани хоризонти.

Какво става с един български чиновник, от чийто подпис изведнъж започва да зависи нещо? Не знам дали е по-добре да кажа "Пази боже сляпо да прогледа", или пък да си спомня "Приказка за стълбата". Няма нищо по-страшно от чиновник на низше ниво.

Майка съм на дете с увреждане и не нося алена буква на челото си. Поне не докато някой, предвиден да ми бъде в помощ и подкрепа, не вземе да ме заклеймява.

Детето ми навършва 7 години и тъй като не е готово да започне първи клас, пък и понеже носи етикета дете със СОП (специални образователни потребности), се налага да минем през специална комисия, носеща гордата абревиатура ЕКПО (екип за комплексно педагогическо оценяване) към Районния инспекторат по образование. Аз съм човек, който се запознава с процедурите и ги следва - дори и да не е съгласен с тях.

Молбите за тази комисия в София се подават само в четвъртък от 9.30 до 12 ч. Все пак се предполага, че родителите на деца със СОП в България нямат по-важна работа от това да дебнат работното време на институциите. Също така е повече от ясно, че те не ходят на работа и съответно



свръхзаетият инспекторат може да си позволи такова работно време



На сайта на инспектората подробно е описано какви документи трябва да се подадат заедно с молбата. Има и презентация. С всичко това предварително подробно се запознах. Дори си поговорих по телефона със съответната служителка, защото документите в двата списъка леко се разминаваха.

Както и да е, подадох документите, т.е. отидох до инспектората в четвъртък в 9.15 ч. Истина е, имаше служителка, която приемаше документи преди уреченото време. Записа в една тетрадка данните и ми каза кога и къде да се явя. Питах дали трябва да нося още нещо, каза, че не е необходимо.

И така, пак в четвъртък, се явяваме пред комисията с детето. Първият въпрос бе "Какви други документи ми носите?". Искам да подчертая, че никой не счете за нужно да се представи и идентифицира - нали са КОМИСИЯ все пак.

Обяснявам, че са ми казали, че не трябва нищо повече. Една мравка, явно най-овластената (извинете за метафората, както казах - никой не се идентифицира нито по име, нито като специалист), ми обясни, че какво като имам ТЕЛК - това нищо не значи. Понеже съм в процедура и за нов ТЕЛК, имах още документи в колата, които представих. Но възникват два въпроса - виждаш КОМИСИЯТА на насрочената дата за първи път и ако не си предугадил мислите й, кога трябва да донесеш документите? Предполагам на друга дата, когато на КОМИСИЯТА й е удобно. И второ, не е ли възможно да те уведомят предварително писмено какво точно искат?

Вторият въпрос остава и по-нататък в моето експозе. Защото освен към количеството документи главната мравка предяви претенции и към съдържанието на документа. Тук вече ме учуди и дори бих казала - приятно ме изненада: за първи път чиновник проявява интерес и към качеството. Но не трая дълго моето удивление - като гледала детето, психологическият статус не бил верен. Пишело нещо, ама сигурно не било вярно. От една страна, специалистът, написал въпросния статус, е работил цяла година с детето и не бих оспорила мнението му, от друга - само от 5-минутен разговор с мен главната мравка определи състоянието му! Освен това й липсвала цялата информация. Дори да е така, защо това не е обяснено при подаване на документите и понеже не аз пиша психологическия статус, защо мен ме учат какво да има в него?!

В този момент един от членовете на комисията зададе резонния въпрос -



детето дали е ограмотено и дали покрива ДОИ



Отговорих отрицателно. След това почнаха да ме разпитват по какви точно системи и методи е работено с детето ми. Все пак ЕКПО трябва да оцени и какъв родител съм аз - всичко в рамките на 30 минути. Специално с моето дете работят психолог - 1 бр. (в момента), логопеди - 2 броя, 1 специален педагог, 1 рехабилитатор, невролог, ортопед, личен лекар. При нужда - и други специалисти. Те работят редовно с детето ми. Но това не е достатъчно на държавата. Ако получи каквото и да е мнение от всички тях, пак може да не е вярно, затова сме на комисия, която да определи от какво има нужда детето ми! Това се води "психологическа подкрепа на родителите при вземане на решение за избор на детско заведение (училище), специално училище". Определи и аз какъв родител съм, в какви условия живее детето (поне не искат снимки, архитектурен план и нотариален акт на жилището ни). Разпитаха ме дали съм правила това или онова и май решиха, че криво-ляво се справям. Обаче главната мравка забеляза, че ние живеем в квартала, в който е и детската градина, която посещава детето ми. Този факт страшно я възмути - и дори взе да ме подозира, че поставям собственото си удобство пред "най-добрия интерес" на детето ми. Осмелих се да попитам дали според тях това дете е за първи клас, като по-правилният въпрос е дали образователната система е готова за дъщеря ми.

Стигнахме до попълването на документи. Понеже дъщеря ми е втори близнак (видно от акта за раждане), се заинтересуваха и за състоянието на първото дете. Обясних, че неврологичните усложнения са в резултат на асфикция по време на тежко раждане и тогава една мравка, до този момент много тиха и невидима, възкликна с много съчувствие "О, увредили сте я по време на раждане!". Последния път, в който се опитаха да ми внушат вина за състоянието на дъщеря ми, беше в родилния дом - веднага след раждането (по обясними причини - тук поговорката е "Гузен негонен бяга"). Това вече доста наруши емоционалния ми комфорт и обясних на тази жена, че не аз съм я увредила.

Почнаха се едни обяснения кой какво е казал и какво е имал предвид, на което заключих, че просто е трябвало да направя запис на това представление. С това КОМИСИЯТА приключи заседанието си, казаха, че ни отлагат с една година и какво да правим нататък, дадоха да се подпиша, че съм съгласна, и ни изгониха, за да си допопълнят документите.



Всичко това бе за един лист хартия



Кому е нужно да подлагат семействата, които полагат грижи за децата си със СОП, на всякакви изпитания и унижения в стил "Това, което не ни убива, ни прави по-силни"?

Не ме разбирайте погрешно - мравките са си мравки. Единственото, пред което се прекланят, е мравка, изкачила се по-високо. Защото главната мравка наистина мислеше, че може да прецени детето ми за половин час и да оцени кое е най-добро за него. Как стигнахме до там, че някой непознат си позволява да се държи по този начин - заядливо, надменно и началнически? Самият факт, че си член или председател на КОМИСИЯ?

От друга страна, ако искам детето ми да се образова, задължително трябва да мине през ЕКПО. Ако съм в болница - имам право на избор на екип, но по никакъв начин на мога да избера кой да е в тази комисия, а тя е в правото си да определя една съществена част от развитието на детето ми. В този смисъл считам, че доста грубо се нарушават както моите родителски права, така и тези на детето ми. Да, предполагам, че има нужда от комплексна препоръка за образованието на дете със СОП, но не е ли редно тя да се прави от хората, които всекидневно работят с него? И някак си инспекторатът да признае компетенциите на хора извън структурата си и да приема тяхната препоръка.

Както казах, всички семейства, които гледаме деца със СОП и правим опити да ги ограмотим, се сблъскваме с вездесъщия ЕКПО. Предлагам, за да има равенство и да няма разделение между деца със СОП и деца в "норма" - всички да минават през тази комисия.

Скъпи родители на деца в норма, ако комисията прецени, че детето ви трябва да учи музика, а вие искате математика, какво ще правите (най-вероятно това ще се нарича "кариерно консултиране")? Ако не минете през комисията или не сте съгласни с решението й, ще ви препратят към отдел "Закрила на детето".

Правителството се хвали с "деинституционализацията", част от която е превенция на изоставянето на деца, както и връщането на деца с увреждания в семействата им. С две ръце подкрепям. Но планът за действие ме изплаши още преди да стартира. Основно - липсата на финансиране за социални услуги в общността, както и подкрепа за семействата, които не са си и помислили да изоставят децата си. За другите има доста повече грижи.

Сега вече се надигат гласове и се правят предложения как да се подобри и това, но новата кочина със стари греди пак си мирише. Защото каквото и да направим, както и да обучаваме специалистите мравки, ние не сме Дороти, за да им дадем сърце. И докато атакуваме и създаваме пречки пред тези, които отглеждат децата си - дори и под формата на екип за комплексно оценяване на потребностите в рамките на 30 минути, - не можем да очакваме качествена промяна.