Познавам проверители на матури, които с всяка година стават все по-отчаяни, а някои от тях вече отказват да оценяват държавни зрелостни изпити. Независимо един от друг, без да се познават, те са стигнали до краен извод - задължителното образование до 12-и клас е огромно разхищение на ресурс с нулев резултат. В идеите за разделяне на гимназиалното обучение на две - до и след 10-и клас, тези хора виждат точно обратното на прокламираната цел - имитацията на образование да спре поне за открито нежелаещите да учат, които ще се откажат да продължат в последните 2 години. При това много от работите, които тези хора проверяват, не съдържат писмена част, защото зрелостниците не могат да се изразяват и директно отказват да работят по втората част от изпитните материали, която не е като тотото с тестовите въпроси.

На този фон и все по-остри външни критики към образованието просветното министерство



поддържа бодряшкия тон на политически коректната лъжа



Министерството отчита успехи, но дори и това не му се получава добре. Статистиките звучат като бълнуване, а от година на година все по-малко хора помнят защо изобщо се налага съставянето им.

Обявените тази седмица резултати от външното оценяване на учениците след 4-ти клас са последният пример за тази статистическа летаргия. За шеста поредна година министерството отчете среден процент верни отговори над 70% във всеки от четирите проверявани предмета - български и литература, математика, човекът и природата и човекът и обществото. В най-слабия регион - Сливен, процентът на верните отговори е 69, а между регионите не съществуват големи различия. Въобще статистическа идилия - българските четвъртокласници усвояват образователния минимум. Има някакви си 5 училища с притеснително ниски резултати, но и при тях успехът е над среден.

Същият беше отчетът и миналата година, и по-миналата, и още по-миналата. И тогава, и сега, 70% верни отговори не говореше нищо, защото може да означава всичко - и лесни тестове, и лоша дисциплина при провеждането им, и компромиси при оценяването. И тогава, и сега обясненията за големия смисъл от упражнението - министерството да си изгради представа кои учебни програми са добри и кое куца в усвояването на образователния минимум, бяха половинчати. 6 години тази представа така и не се материализира, но това ще ни се случи най-най-скоро. Според последните обещания на Сергей Игнатов до юли министерството ще представи актуализирани учебни програми за 1-7 клас.

Същите, че дори и по-амбициозни, бяха заклинанията за ползата от другото голямо външно оценяване - матурите. Те уж трябваше да оценят труда на учителите, да са стимул за повишаване на резултатите, да доведат до преработване на учебните програми. Спомени, спомени. Нищо от това не се случи.

За провала на "външното оценяване" има много причини, но най-важната се заключава във въпроса



"Може ли българското общество да понесе реалната картина?



Може ли обществото и политиците да си позволят огромен дял от цели випуски да остане без диплома за завършено образование, защото просто не я заслужава? И ако е така, кой е виновен?"

Отговорът засега е "Не" и имитацията продължава. Затова всяка година делът на двойките в малкото университети, които си позволяват да не смъкнат летвата в най-ниското, се разминава поголовно с резултата от матурите. Затова сривът в 4-8 клас се прикрива с някакъв фалшив разговор за най-елитните гимназии, затова за малцинствата се говори само с коректния език на енджийощината.

Когато отговорът е "Не" и оценяването е имитационно, някак си в реда на нещата е резултатите от него да са просто за украса. Да не са залог за смяна на политиката, да не се използват като инструмент за стимулиране и на слаби, и на добри. При съзнателно снижавани летви невъзможен става и разговорът за учебните програми. Кое да е минимумът? Кое е плод на лоши програми, кое - на слаби учебници, кое на учители, за чиято квалификация с години наред не е свършено нищо особено. Как въобще си представяме образованието в XXI век?

Вместо да помогне, външното оценяване



бе използвано за замазване на всичките тези въпроси.



Възложиха му се огромни надежди, сякаш външната оценка задължително ще разкрие някаква огромна тайна - нещо неизвестно и на министерството, и на самите учители. С това внушение продължава да се спекулира, включително и около проблемите с учебните програми. Обобщени бодри резултати могат да не казват нищо на обществото, но пък са чудно алиби за прекрояване на програмите без достатъчно дебат, на база на предполагаемо задълбочените анализи, текли из кабинетите през годините.

За сметка на това системата продължава да изпитва огромни липси. В средното образование не съществува инспектиране - за него се бълнува повече от 10 години, няма достатъчна прозрачност и отчетност, общините продължават да са с размити правомощия. Липсват инструменти на контрол, но пък царува страхът. От него могат да покълнат всякакви бодряшко-лицемерни отчети, но трудно може да се случи реална реформа.