Константинка Калайджиева е родена през 1921 г. в София. Завършила е Втора девическа гимназия, а след това СУ "Св. Климент Охридски", специалност немска и българска филология. Специализирала е библиотечно дело като стипендиант на ЮНЕСКО във Великобритания, Франция и Германия. Започва работа в Народната библиотека "Кирил и Методий" през 1948 г. През 1952 г. става научен секретар, от 1956 до 1965 г. е заместник-директор. След това от 1965 до 1981 г. е директор на културния институт.







- Г-жо Калайджиева, практически целият ви живот на работещ човек минава в Националната библиотека "Кирил и Методий". Виждам, че още следите и се вълнувате от процесите там.

- Подадох оставка като директор на библиотеката преди цели 30 години. А знаете ли защо го направих? С надеждата, че онзи, който заеме мястото ми, ще бъде по-влиятелен, по ще се има с властимащите и ще реализира планираното от мен изграждане на още 4 книгохранилища в с. Осоица. Още през 1976 г. Министерският съвет беше дал картбланш за това разширение на библиотеката, но то така и не започваше, защото всички усилия, ресурси и кадри бяха състредоточени в изграждането на Националния дворец на културата (между другото още 27 обекта на културата бяха спрени пак заради НДК). Решението да прехвърля поста на някой по на "ти" с властта ми се оказа далновидно и поне едно книгохранилище видя бял свят.

- Защо сега толкова се вълнувате от преместването на фондовете от опасните пернишки села?

- Целият ми живот е минал в тази библиотека и не може да не изтръпна, узнавайки, че 280 000 тома български национален архив (не се връзвайте на митовете, че уж еди-какви си дисертации) са в опасност. Става дума за българския национален архив, трупан от 1944 г. досега. Десетки години той се намираше в с. Осоица (съжалявам, че издавам една от тайните на сегашната директорка на Националната библиотека Боряна Христова). Там той беше подреден, картотекиран, описан и всичко, което е свързано с библиотечата дейност. Преди три години същият архив неизвестно защо беше махнат от Осоица и буквално струпан в безпорядък по подовете на училището в попадналото в епицентъра на пернишкото земетресение училище на село Мещица (моля да бъда извинена от г-жа Христова, че издавам другата нейна голяма "тайна"). Кое, питам се, панически, като при пожар или война, наложи тези прецизно подредени книги да бъдат местени? Сградата на село Мещица е с гредоред, без бетонна плоча, то самото има окаян вид и едва ли става за съхраняване на сено, камо ли за книги, при това толкова ценни.

А се чува, че в момента оттам фондът ще се мести в друга непригодена за целта сграда. За подреждането на разхвърляния фонд в недовършената сграда, предоставена на библиотеката преди 10 г. на "Драган Цанков" 54, ще бъдат нужни месеци, може би и години. Защо досега тя не е била завършена? Ползвана? Ако е била подходяща, защо стигаме до Мещица? Аз мисля, че поне трябва да се опитаме да съберем на едно място книжните фондове - ами те са на 5 места в момента. Ето сега например се освободиха ред казармени помещения. Ако се климатизират добре, ще станат чудесни книгохранилища.

- Все пак г-жа Христова публично обяви, че съдържанието на пострадалото от земетресението училище съдържа важни дисертации.

- Повярвайте ми - става дума за Националния фонд по закона за депозита, какъвто има всяка суверенна държава. В България този закон е създаден още през 1987 г. Съгласно него един от екземплярите на всяко печатно издание се предоставя за читателско ползване, а дублетният се запазва като архивен. От самото начало в България възниква проблемът къде да се съхраняват тези издания. През януари 1944 г. англо-американските бомбардировки над София изпепеляват този дублетен архив. Тогава Народният съд подвежда под отговорност тогавашния директор на Народната библиотека Райчо Райчев за това, че не е евакуирал толкова важен за страната фонд. Разказвам тези неща не за друго, а за да илюстрирам мисълта си, че не могат да се подмятат ей така наляво и надясно бройките български книги, които издателствата са предоставяли според правилото за книжния депозит и които се пазят като национален архив.

- Все пак, г-жо Калайджиева, дори да изгубим, както казвате, част от националния си фонд, той отдава е дигитализиран.

- Млада госпожо, аз, представете си, зная какво значи "дигитализация". Та ще ви кажа, че в библиотечната дейност измененията, които компютрите налагат, са формални, но не и по същество. Днес националните библиотеки навсякъде по света са задължени наред с конвенционалните печатни издания на хартия да комплектуват и в електронни форми. Това правило им се налага особено пък за дигитализация на най-ценните издания, за да ги публикуват в мрежата за общо ползване. Но са абсолютно задължени да съхранят за поколенията традиционните печатни издания. Защото както казва Умберто Еко: "Няма нищо по-нетрайно от трайните носители на информация." Имал е предвид писателят, че новите технологии непрекъснато се сменят. Иначе аз ви разбирам. За нас, библиотекарите, последователността на работата е догма. Нещата, които правим, понякога изглеждат като дребни детайли, но от тях зависи редът или безредието.

- Сигурно и библиотечната дейност днес страда от липса на средства?

- Народната библиотека през последните години няма бюджет дори, за да си изпълнява рутинните задачи. И от това, за съжаление, ще страдат бъдещите поколения. Така например повече от едно десетилетие вестниците и списанията не се подвързват в годишни течения, каквато е вековната практика, а вместо това отделните броеве се поставят под два картона и се завързват със сиджимки като в най-бедните читалища. Естествено, тези периодични издания ще се пръснат и похабят скоро. Случаят "Мещица" стана повод да се открехне завесата и да се види как Националната библиотека изпълнява някои свои функции. През годините на прехода - дали поради липса на средства или немарливост, библиотеката има ред пропуски - при придобиването на публикуемите издания, при изпълнението на закона за депозита, след бума на книгоиздаването след 90-а година редица издателства-еднодневки практически отсъстват във фонда, те са изгубени. От друга страна, получените по депозита издания не се обработват срочно, както беше преди. През последните 20 години не се направи нищо за климатизирането на помещението на фондовете, хартията се окислява и се чупи като юфка.

- По ваше време как формирахте бюджета?

- Беше въпрос, както днес ще кажете, "на дипломация". Бюджетът си зависеше изцяло от индивидуалните качествата на ръководителя. Един колега обичаше да казва: "Хайде пак ще вървим да плачем в жилетката на финансовия министър". Аз никога не отивах да си предам проекта за бюджет на Министерството на културата, без преди това да си поговорим приятелски с началника на бюджета. А често влизах на по кафе и при министър Белчев, който разбираше за какво става въпрос и никога не сме имали разногласия.