|
| Бойко Ламбовски |
Поради многобройните отлагания на скока щях да пропусна за малко зрелището, улисан в други неща. Вторачих се, гледах човека в малката капсула, опакован добре в скафандър; видях как се отвори вратичката на капсулата, видях как долу цял щаб се вълнува зад мониторите си, видях как човекът най-сетне се изправи и крачна в пустотата. Другото го знаете - Феликс Баумгартнер успешно скочи най-накрая от около 39 000 метра и стана първият човек в историята, преминал звуковата бариера. Разви скорост от 1342,8 км/ч.
Когато австриецът се изправи в пустошта на Ню Мексико, а срещу него хукнаха оператори и репортери, оставих зрелището и се замислих за зрителите.
Да видиш почти в реално време (20 секунди било забавянето, предизвикано не от друго, а от опасения, че евентуална трагедия може да шокира онлайн наблюдателите) как човек скача от почти 40 километра над Земята на разстояние близо 10 000 километра от теб, как се пипа по главата или се върти във въздуха, си е малко чудо. За мен обаче, не за сина ми. За него това беше кратка екзотика, още една добавка в нонстоп обливащата го визуална каскада от екрани и екранчета. Понякога ми се струва, че ако покажат как извънземни кацат примерно в Ню Йорк в реално време и се срещат в ООН с Бан Ки Мун, като си разменят послания, той ще погледа, ако извънземните са с по три глави, а после ще се прехвърли на някой сериал, игра или клип, защото какво толкова - неизчерпаем е изворът на зрелищата ти, Боже. И да се ограничиш само с едно, особено с такова, което допада и на родителя, е скучно,
дори мазохизъм някакъв изглежда
Агенциите пишат, че повече от 50 държави са излъчили скока, а над 7 милиона са го гледали директно в YouTube. След успешното приземяване пък на Баумгартнер е разпространена негова снимка, която е споделена във "Фейсбук" хиляди и хиляди пъти.
За да види човек зрелището на годината как Пеко Бореца от град Кула примерно се бори с местния селски левент, селянинът отпреди само някакви си 70-80 години трябвало да си обуе опинците, да си навлече сетрето или абицата, да тури каскета и да дръпне тегел до селския панаир. Там да се посбута с другите зяпачи за по-добро място и да гледа. Ако е от съседно село, трябвало да запрегне воловете от рано сабахлем и за няколко часа да покрие 6-7-те километра до селото с панаира, където да се включи в сеира. Ако обаче е от още по-далече, то този сеир не е за него, по никой начин. Може да разчита само на разказ по-сетне, или на някоя народна песен, която възпява събитието.
Писал съм вече на темата рязко "остръмняване" на цивилизационната крива. Тя, тази крива, има доста измерения, но че за последните век, век и половина се извива толкова стръмно нагоре, че ако се опитаме да видим къде отива, ще ни паднат капите, е сигурно.
Знаете ли какво е похапвала кралицата на Англия Елизабет I вечер, за да си услади? Захар. С пръсти, с лъжичка, пристрастила се била. Тя, захарта, пристрастява. Тогава обаче била голям лукс. Не всеки селяк можел да има на трапезата си захар. Обикновена захар, не пудра, не бонбони, не шоколад. Само по-първите хора можели да си позволят това скъпо и сладко нещо, при това не до насита, а пестеливо. Виж, кралят можел да яде колкото иска. Захарта била кралски деликатес. Кралицата се възползвала и си хапвала всяка вечер. Така си съсипала зъбите в частност, пък и здравето изобщо, твърдят биографи. Тогава никой не знаел, че захарта може толкоз да навреди.
Да ядеш захар до насита? Да имаш рокля? Да имаш не една, а цели две рокли? Да притежаваш хронометър и да виждаш как тече времето? Да се возиш на каляска с коне на цели сто километра от рожденото си място? Да можеш да четеш? Да имаш книга? О, това са били неща, позволени само за големите големци през дълги периоди от историята.
Едва индустриалното производство и съпътстващото го развитие на науката вкарва много от бленуваните неща в масовия дом. Това, разбира се, е много хубаво. Въпреки това леко се плаша. Само като си помисля, че няколко милиарда хапват къде-къде по-деликатесни производни на рафинираната захар от кралицата, но нещата в света им се струват все по-горчиви... Или че милиони наблюдават на айфоните си Баумгартнер, но не виждат
с какво да си напълнят
трудовия делник утре...
Докато гледах как австриецът се издига с хелиевия си балон, се сетих за стихотворението на Йосиф Бродски - "Осенний крик ястреба". Преди години превеждах този "Есенен крясък на ястреба", писан през 1975 г. Птицата на Бродски се издига в стратосферата, понесена въпреки волята си от въздушни течения. Хем пак през октомври, хем също някъде над Рио Гранде наднича пернатото, макар че тръгва от Кънектикът...
Високо горе, усетил, че няма въздух и няма връщане, ястребът крещи предсмъртно.
Долу падат няколко пухчета, децата се радват и викат: "Зима! Зима!". Или "Сняг!" - в моя превод.
Вярва се, че поетите провиждат неща, които и футуролозите пропускат. Но кой се издигна, кой пада, кой няма да разбере?
Слава Богу, Баумгартнер е жив и здрав, я по-добре като сина да превключа на друго шоу.
