Обзалагам се, че ако се огледате наоколо, поне в нашата част от Европа, няма да намерите много люде, събития, случки, предмети или каквото и да е друго, което някак си да определите като съвършено. Или доближаващо се до съвършенството, ясно да личи стремеж към съвършенство. Или поне да е прекрасно. Представяте ли си нещо, към което да не може да се измисли нкаква забележка или пожелание. Много ще е трудна за вас тая задача. За мен е неизпълнима. Тая дума в историята просто не съществува, неисторична е.

Двама възрожденци, двама народни будители и български революционери - единият с пушка, а другият с перо, вкупом, почти едновременно ще заговорят за съвършенство в средата на ХIХ в., а после в началото на следващия ХХ в. Ако беше модно веяние това напомняне, то явлението би било по-масово, не ще да е мода. Изглежда е от въздуха на Македония, нещо, което го няма нито в Тракия, нито в Мизия, нито в Добруджа. Трябва да е от хилядолетната борба за отстояване на българщината в югозападните предели на българското землище, напомнянето за съвършенството ще да е свързано именно с тая непрекъсната, почти извечна борба.

Революционната представа, че робът, след като извоюва свободата си, щял да се стреми към (само)усъвършенстването си се оказа силно идеализирана. И през ХХ в. бяхме свидетели как добилите свобода се стремяха към (само)усъвършенстването си единствено по принуда и по никакъв друг начин. Естествените човешки пороци тласкат с бясна скорост бившите роби навсякъде другаде, освен към идеалното. Изглежда обучението към съвършенство трябва да започва веднага след раждането, после е вече късно.

Пърличевото стремление към "Съвършенство или смърт" предшества сред българите освободителния стремеж към "Свобода или смърт", поне предшества масовото му възприемане във Възрожденска България. "Съвършенство или смърт" изпреварва чуждоземния "Свобода или смърт" с няколко десетилетия като показва очевидно пътят, по който да мине националното ни освобождение - не свобода заради самата свобода, а свобода чрез вече постигнато съвършенство, съвършенство дори в саможертвата.

Така де, за какво ни е свободата като вече толкова десетилетия се чудим по кой път да тръгнем за да я оползотворим, попадайки във все нови капани. През по-голямата част от десетилетията след Освободителната руско-турска война от 1877/1878 г. в свободна България свободата без съвършенство се превърна в хекатомба.



* * *



Григор Пърличев вероятно трябва да е сред най-трагичните личности на Българското възраждане. Изглежда непонятно откъде идва тая бездънна тъга в неговата "Автобиография", нито злощастията му са повече отколкото у останалите българи под робство, нито е по-трънлив житейският му път, напротив.

По време на ученичеството си в Охрид, младият Пърличев преписва дълго и досадно произведение след като наранява сериозно крака си, та е обяснима мировата скръб, с която описва преживелиците си: "Се чудех как людие могат живе в тази плачевна долина. Постоянната ми мисъл беше или съвършенство, или смърт."

Григор Пърличев със сигурност е първият, който гениално формулира път за преодоляване на последствията от робството, от ориенталското безхаберие. Преди Левски и много преди Ботев. Пръв той посочи, че само свобода няма да е достатъчна, като постави стремежа към съвършенство преди свободата даже.

Не съм сигурен дали величието на Пърличев би могло да бъде оценено днес. Та той отказва почти всички облаги, които му се предлагат като награда за спечеления поетичен конкурс - дарява половината от паричната награда, огромните 1000 драхми, отказва да замине за Оксфорд или Берлин на издръжка на чужда държава, не се докосва даже до отпусната му с кралски указ стипендия ("пенсия", както Пърличев сам я назовава). И всичко това все с една цел, да не служи на чужди интереси, на чужда държава. Много малко от 30-годишните днес (през 1860 г. Григор Пърличев е точно на 30) биха разбрали величието на подобна постъпка. Дано зловещо да се заблуждавам.

Изглежда спечелването на поетичния конкурс преобръща нацяло съдбата на Пърличев, но съвсем не в посоката която може да се очаква. През следващите няколко години великият поет ще работи за налагането на родния му български език в училищата на Охрид, в Солун и в цяла Македония.

Често ще срещнете, предимно на югозапад, че Григор Пърличев принадлежал на няколко от балканските култури едновременно. Глупости, поредните фокуси с историята. Това, че Пърличев пише две гениални, и съвършени, поеми на гръцки не го прави част от гръцката култура. За някакви измислени югозападни култури, за които се чува половин век след смъртта на Григор Пърличев, пък и дума не може да става. Като сме писали съчинения на чужди езици в училищните си години да не би това да ни прави част от някаква друга култура, нищо такова няма. Същото е и с младия Пърличев.

* * *



Все ми се струва, че името на Григор Пърличев, великият български възрожденец от Охрид, с неоценим принос за българската свобода, остава недооценено някак. Поне едно читалище да носеше неговото име, та той основава през 1869 г. първото българско читалище в Охрид. Поне една обществена библиотека да беше кръстена на него. Даже училище не открих.

Щеше да е хубаво пърличевите думи "Съвършенство или смърт" да добият някак си по-широк отзвук в съвремеността ни, та дано България, след като отхвърли игото на мутренската посредственост, пак да тръгне уверено напред. Тези думи да са изписани с дълговечен бронз на сградата на Народното ни събрание, вместо чуждоземния израз, наложен от един чужд княз, натрапен глупаво на най-стария славянски престол. Да ги има в родилните домове, в детските градини, в училищата, в читалищата, навсякъде. С тях да започват букварите, "Съвършенство" да е най-важният училищен предмет. За отказ от стремеж към съвършенство да е предвидена глава в Наказателния кодекс.

Не е пресилено. Мечта е, от преди почти два века.



_____________

* Под текста от миналата седмица Prophecy от форума на в. "Сега" направи много ясно предложение за датите по Юлианския и по Григорианския календар, което ако доведем до добре формулиран и общоприет принцип ще се отървем завинаги от неудобствата на постоянното споменаване на стария и новия стил. Понеже много отдавна на тая страница не е писано за хронология, съвсем скоро в някой свободен четвъртък може точно тая тема да е основна.



Извори



"Подробно описвам тези обстоятелства [т. е. поетичния конкурс, който Григор Пърличев печели на 25 март 1860 г. с поемата "Сердарят" (от персийски "предводител, войвода" чрез посредничеството на куманския или печенежкия език; А. Добрева, Ив. Добрев, 1983)], за да знаят юношите, че чрезмерната радост е по-убийствена от скръбта. Нека знаят и това, че не пиша от собствена своя гордост, но за възвишение на народната. Дотолкова ние, българе[те], сме били ругани и презрени от всите народности, чтото време е вече да се опомним. Като чете човек народните ни песни, дето всека хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключим, че клетото самопрезрение е знак на българщината. Време е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие редко се намира в другите народи; то ни е облагородило; то е било, е, и ще бъде наше спасение. Ако е истина, че безделието е майка на всите зла, то тъй също истинно е, че трудът е баща на всите добрини. Какво преимущество могат да имат пред нас другите народности? Като слушал съм всеобщите над българщината ругания, целий живот съм прекарал с мисълта, че не струвам ничто. Тази съща мисъл ме отстранявала от най-високите кръгове на обществото, без които никой не бива знаменит гражданин, нито списател. Верно е, че горделивий никога не прокопсува, но верно е такожде, че и който презира себе си, е самоубийца. Първия грех, разбира се, е по-опасен; но ние, българе[те], треба да се пазим повече от втория: треба да уповаваме на силите си, на трудовете си . . .

След три дена [на 28 март] ме повикаха универ[ситетските] власти [в Атина]. Първий въпрос беше:

- От каква сте народност?

- Българин.

Замълчах . . . Останаха смаяни . . .

- Искаш ли да те пратим в Оксфорд или в Берлин да се учиш на общий счет?

Узнах, че целта им беше да ме посвятят на гърцка служба и казах:

- Нужда велика е да ида у дома си [в Охрид].

. . . Докле се печаташе "[Сердарят]" се издаде указ от [гръцкия крал] Отона [(1832-1862)] да получавам 35 драхми месечна пенсия [значителна сума; Пърличев плаща месечен наем по това време 5 драхми] . . . Никога не рачих да се възползувам [от тия пари] . . ."

Из "Автобиография" на Григор Пърличев, 1894 г.





Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?sid=2010052000040001301

http://www.segabg.com/article.php?issueid=9796§ionid=5&id=0001301