На 13 октомври 2009 г. в 13 часа на "Ботевградско шосе", малко след Долни Богоров и на около километър преди Околовръстното, както си карах към София, върху колата ми падна топола. Беше много стара и отдавна изсъхнала, но с внушителни размери и ако беше паднала само с част от секундата по-късно, сега нямаше да мога да разкажа какво стана след това. Случката тогава описах подробно в броя на "Сега" от 24 ноември.

Разказът е достъпен и в http://www.segabg.com/article.php?issueid=4508§ionid=5&id=0001301, поради което няма да го повтарям. След като се убедих в пълното бездушие и отчайващата институционална сенилност на отговорните власти, реших да заведа съдебен иск срещу агенция "Пътна инфраструктура" и Столичната община заради престъпно нехайство, застрашаващо живота на гражданите. Разбрах, че тези две институции са отговорни за падащите, отдавна мъртви дървета в тази част от пътя, както и че от 2005 г. водят преписка помежду си за тяхното отсичане, но това през следващите четири години така и не е било направено. Свързах се с адвокатска кантора (няма да казвам коя, тъй като не съм ги питал дали искат да бъдат споменавани), събрах необходимите документи, доказващи виновно поведение за причинените ми имуществени и неимуществени вреди и заведох делото. Тъй като тополата успя да смачка още една кола, към иска се присъедини и нейният шофьор.



След това започнах да чакам развитие



Чаках през цялата 2010 г. После чаках и през цялата 2011-а. През април 2012 г. делото беше насрочено на първа инстанция в Софийския районен съд. Съдът назначи експертиза и изслуша показанията на свидетелите. През юни мина и второ заседание, на което се разбра, че експертизата е в моя полза и след това вече очаквах решение. Напускайки залата, чух съдийката да казва, че ще получим решението в "разумен срок". Тъй като нещата около делото ми изглеждаха ясни, очаквах в рамките на месец-два или не повече от три да има и решение. Оказа се, че "разумният срок" е два пъти по-дълъг, но в началото на януари 2013 г. все пак се получи и решението. От него става ясно, че въз основа на експертизата, събраните доказателства и свидетелските показания съдът е повярвал на очевидното и е признал за виновни пътната агенция и общината за причинените ми имуществени и неимуществени вреди и ги осъжда солидарно да заплатят обезщетение. Не бях изненадан, че решението е в моя полза. Тъкмо обратното. Друго не съм и очаквал. В края на решението обаче с огромна изненада видях, че и аз съм осъден. Осъден съм да платя на пътната агенция и на общината сума, пропорционална на отхвърлената част от иска за неимуществени вреди. Според съдебното решение "на всеки от ответниците следва да се присъдят разноски за юрисконсулстко възнаграждение за производството, съразмерно на отхвърлената част от исковете в размер на 222,89 лв." Казано на по-разбираем език, съдът признава, че пътната агенция и общината са виновни, поради което ги осъжда да платят 1000 лв. за неимуществени вреди, но тъй като искът е за 5000 лв., осъжда и мен да им заплатя хонорар, съразмерен с отхвърлената част от 4000 лв. Може да звучи налудничаво, но така е според закона.

Тъй като според съда съм предложил висока цена за реално застрашения си живот и предизвикания от това силен стрес и душевен смут, следва да бъда санкциониран за ... самомнителност. По каква методика съдът преценява стойността на моя живот, не е ясно. Така ме е оценил, явно толкова струвам. Няма да споря. Но с другата част от решението не съм съгласен.



Излиза, че съдът възнаграждава виновно поведение



Институциите, които съдът е посочил като виновни за произшествието и предизвикания съдебен процес, с решение на същия съд черпят облаги от виновното си поведение, при това за сметка на онзи, когото с виновното си поведение са ощетили. Ако не ставаше дума за съдебно решение, бих нарекъл това перверзия.

От съдебното решение, а то се опира на действащото законодателство, се разбира, че ако бях поискал по-високо обезщетение, рискувах да се озова в положение да дължа пари на държавата за вреди, които тя сама чрез собствения си съд признава, че ми е причинила. Българският фолклор е синтезирал тази трудна за проумяване юридическа практика в израза: "Имаха да ни дават, че ни взеха и кравата."

Не искам да правя обидни квалификации по адрес на българското правораздаване, но ми се струва, че някои недомислици в законодателството се простират отвъд поносимите граници. Същото впрочем твърди и Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, който се е сблъскал с този български законодателен парадокс по делото "Станков срещу България" от 2007 г. По това дело ищецът съди държавата за причинени вреди поради необосновано задържане. Държавата признава, че задържането е било необосновано, но присъжда обезщетение, което практически е равно на съдебните разноски, които ищецът е осъден да й заплати. Иначе казано, с едната ръка държавата отнема онова, което е дала с другата, въпреки че не оспорва своята виновност. Не ми се иска аз да го казвам, но ако някой друг ми каже, че



българската държава в този случай се държи като мутра,



май няма да имам силни аргументи, за да го разубедя.

Ето какво казва по делото "Станков" ЕСПЧ в Страсбург. "В очите на Съда не може да се вини жалбоподателя, който не е трябвало да бъде временно задържан, както го признава вътрешното правораздаване, за това, че придава висока "цена" на своята свобода. Оценяването на морална вреда, освен в случаите, когато размерът на обезщетението е определен от закона, по природа е трудна дейност, често налагаща на този комуто се пада, да извърши проучвания на съдебните практики, за да се постарае да оцени, сравнявайки своя случай с подобни дела, вредите и лихвите, които могат да се присъдят за това. Но Правителството не показва, че съществува точна и достъпна съдебна практика по този въпрос." В решението си по това дело ЕСПЧ стига до извода, че жалбата е основателна, защото на практика наложените съдебни такси и разноски водят до ограничаване на правото на достъп до съд, което е нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията за правата на човека. Очевидно през изминалите оттогава пет години българският законодател не е сметнал за необходимо да коригира съдебните практики, поради което сигурно ще има още такива дела.

През трите години, в които чаках развитие по моето дело, следих в медиите подобни на моя случай. Оказа се, че не са малко, а някои дори завършиха с летален изход. При това сигурно е могло да се предвидят и да се предотвратят, но това не е направено. Не знам каква част от пострадалите са се заели да осъдят отговорните администрации. Наскоро разбрах, че семейство от Разград е осъдило пътната агенция и след две години протакане е успяло да си получи присъденото обезщетение. Съветът ми е всички, които по волята на съдбата се измъкнат живи от подобни премеждия, да търсят справедливост в съда въпреки споменатите "странности" в неговите отсъждания. Ако не получите справедливост в България, може да я потърсите в Страсбург.

"Нищо друго не е необходимо, за да изведеш една страна до най-високо ниво на благоденствие, освен мир, разумни данъци и поносимо прилагане на справедливи закони", пише Адам Смит преди повече от 200 години. Не ни остава друго, освен да вярваме, че все някога тези съвсем прости правила на държавния просперитет ще бъдат разбрани и приложени от българския законодател.