През 1919 г. след Ньойския договор множество опечалени българи бродят из улиците на София. В безпътицата се спират пред къщата на Дядо Вазов. Плачат, той излиза на балкона, плаче с тях.

Днес пред входа на община Варна се издига Вазова грамада. Има нещо величаво в този миг - уж обезродени, бездуховни, оскотели, ние се връщаме към Вазов, бащата на съвременната ни духовност. Не пред плаката на изцъклен фюрер или моден политически "изъм" спират българите във време на най-голяма болка и тъга. Спират пред Вазов, пак при него търсят утеха, а и оптимизъм.

Не съм наивен и знам, че скоро надеждата пак ще бъде провидяна в бюлетините. Не Вазов, Славейков, Лилиев или Яворов ще намерят българите, не бащи ще открият, а



бащица - политически, покровителен



Но хората, които трупат грамада край мястото, където се запали Пламен, ги има. Вазов не гасне и искрица от него свети и в най-слепите години.

Днес той присъства само духовно, българите бродят, но не знаят пред чий балкон да спрат. Обществото тъне в самота и това е самотата на незнаещия, лутащия се, сиротния човек - нямаме ценности, ориентири, не знаем кое е хубаво - да му се порадваме, лошо - да го преборим. Липсва ни духовност, и то не защото тя се е разтворила в космоса на материалния свят. Липсва ни, защото няма водачи, на чийто морал, почтеност, интелект и свободолюбие да се осланя множеството, които да придадат разум и човечност на клетото ни битие.

Вече чувам критики - не ни трябват интелектуалци, духовни лидери, елит, интелектуални месии, които позират с ръка, сочеща верния път. Не говоря за такива. А за люде, които



с мълчалив личен пример



изпъкват над околните. Които във времена на безпътица и изкушения блестят с достойнство и морал. Когато Борисов излезе от недрата на подземния свят и влезе в политиката (даже още в МВР), някой трябваше да каже: "Стоп, не бива, не е почтено". Когато Първанов слугуваше на олигарси, някой трябваше да го разобличи. Този някой трябваше да бъде българският интелектуалец, служещ на истината и честността. Той трябваше да предупреждава другите хора за бедите, които ще ги сполетят.

Днес времената са размирни, почвата е благодатна за логорея. Имаме си, разбира се, интелектуалци, псевдо такива. Те казват, че янкопетровците на улицата говорят глупости. Прави са. Но въпросът не е какво казват. Въпросът е да бъде чуто. Вината за липсата на чуваемост не е в "необразованата публика". В тях самите е. Хората от улицата ги пренебрегват, защото те, интелектуалците, не са люде, на които си струва да се вярва.

Един от тях, иначе блестящ историк, кротко стоя години на червената парламентарна банка и търпеше най-безскрупулните кражби в най-новата ни история. Станеше ли дума за умопомрачителните далавери, успокояваше ни с "неизбежната историчност" на подобни явления. Друг, числящ се за десен, хвърли цялата си духовност за разгром на левите. Що за духовност е тази, що за кръгозор? Трети пък, писател, посрещаше бравурно всеки месия, после го клеймеше, щом настане ред за следващия.



Конформизъм, сребролюбие,



подлизурство, сляпа партийна обвързаност - това демонстрират години наред хората, които задават "ценности" и норми в обществения ни живот. Кой би им повярвал?

Липсата на интелектуални лидери, мисловни водачи, стожери на духовността, които смело отстояват принципи независимо от конюнктурата, проличава най-добре днес. Улиците са кошер, тълпата вдига барикади, иска се всичко, веднага. 90% от лозунгите са смешни, нелепи, а лидерите, които раждат площадите, са обида. Но кого да послушат хората днес, на кого да вярват, кой да им каже как би се случила нужната промяна, след като липсват морални авторитети? Нали ако съществуваха, България нямаше да стигне сегашното дъно. Нали ако разполагахме с такъв елит, нямаше шарлатани да окупират непрекъснато политиката.

България прилича на разложен организъм. Зее скелетът на яките народни маси, хората негодуват, искат добър живот и са прави.



Търсят път, не знаят как



Над тях като зъл демон витае духът на политиците и антуражът им. Скелетът не иска тази душа, но друга няма, липсва плът. Отсъстват моралът и хората, които трябва да го отстояват.

Знам, че има достойни люде, честни, прекрасни, производители и творци, които могат да бъдат лидери. Но омерзени от околната пошлост предпочитат уединение. Има и други, на които медиите не дават трибуна. Знам също, че духовен елит се създава със столетия, пръква се отдолу, от човечно общество. Но знам, че е вярно и обратното - духовността трябва да се налага, нуждае се от елит, водачи. Всичко е хем вярно, хем грешно, търсенето на първопричината е като дискусията за кокошката и яйцето. Безполезно е да дирим вини. Просто трябва да отчетем обективния факт. А той е, че България няма духовен елит и това е най-големият й проблем.