|
| Димитри Иванов |
Аз превеждах в БТА, освен това книги, пиеси, нощем в "Работнически дело" като "радиослушалка" за рубриката "Новини от последния час", на сутринта - през парка в радиото. Там преводач-говорителите помежду си "През парка" го превеждахме "During the park", сякаш сме предусещали днешните компютърни програми за превод. Вземах пари от няколко места, можех да си купя много листи и индиго за пишеща машина, но не можех, понеже те се разпределяха централно за учрежденията. От няколко редакции откраднах "пелюр", най-тънката хартия, щото най-много листи се побираха във вътрешния ми джоб и вкъщи пред стария канцеларски "Континентал", най-добрата механична пишеща машина в света, превеждах за Пазарджишкия театър пиесата "Chips with everything" ("Чипс с всичко") на Арнолд Уескър. Приятно е да превеждаш пиеси. Превеждаш. Отиваш на репетиция, артистите ти казват тази реплика що така, а не иначе, режисьорът и той. И винаги са прави, понеже те вникват в текста, терзаят се над него, макар че публиката не знае това, нито е длъжна да го знае. След премиерата - софра за всички: артисти, режисьор, преводач, осветители, сценични работници, касиерки, гардеробиерки. Пловдивчаните наричаха себе си "пловдивчанци". Само като си отворят устата и ти кажат "Що тъй бе, майна", разбираш, че говориш с автентичен "пловдивчанец". Бургазлиите като си отворят устата, без нищо да кажат, ги разбираш, че са бургазлии, щото зъбите им особени на цвят, казваха, че било от водата в Бургас. Мил регионализъм. Всеки се самоидентифицира. То и сега "интернет никовете" не те правят анонимен. Сам се издаваш умен ли си или глупак, добродушен майтапчия или безпросветно злобарче.
Миналата седмица в Пловдив имаше две събития. Международната "Винария 2013" и пиесата "Детектор на лъжата" (комедия от Василий Сигарев, преведена от Добринка Стефанова и Стефан Янков, и поставена в Пловдивския драматичен театър от Красимир Ранков). Ей че съвпадение. Преводачите, когато бяхме на маса, "In vino veritas" не си го превеждахме "във виното е истината", ами "виното е истинско". Теди Москов не беше на масата; тогава той ще да е ходил прав под масата. Ще да е пораснал после, когато ми телефонира и ми каза, че той е Теди Москов. Аз казах, че се радвам, макар да не знаех защо се радвам, но така казвам, когато говоря с непознати. И сега не го познавам. Гласът му звучеше възпитано, искането му нахално. Да му дам запис на песента за квадратните хора, живеещи в квадратни кутийки. Песента "Тики таки." Тогава нямаше YouTube, но имаше в. "АБВ", който беше за книги, и там имах седмична колонка и бях написал за думата "груви" и за песента "тики-таки" и за "квадратните хора", живеещи в квадратни къщи на склона на хълма. Мен квадратните хора ме бяха уволнили от всички български медии, макар че и аз бях квадратен, конформист, не бях дисидент, да ме бяха искали за партиец, щях да стана с цел кариера, но не ме искаха, та като ме уволниха отвсякъде, останах свободен артист без щат - преводи, тук-там статии за книги или за музика и така си хранех семейството.
Че имах дебело досие, имах. Колкото и да са го прочесвали и сега ще да са останали стотици или хиляди доноси, сведения, характеристики за мен. Но не заради досието ме уволниха. Моят началник беше Лозан Стрелков. Той настояваше да е "главен" директор на БТА, не "генерален", щото генерален идвало от генерал, а главен идвало от глава. Той като член на ЦК на БКП можеше да ни чете досиетата и да ги прочиства. Като ме видя, се разсмя: "Днес не си се обръснал. Да се обръснеш, щото ще станеш страшен като в досието." Той пишеше пиеси; поставяха ги в Народния театър. Мисля, че пиесата му "Живият въглен" беше за Даниела Кънева, а пиесата му "Човекът от досието" беше за мен - как един го правят началник и той, за да опознае хората от колектива, им чете досиетата и вижда, че хората с лоши досиета не са много лоши, а средно лоши и не ги уволнява.
Когато Лозан стана шеф на БТА, партийните активисти в БТА му дали списък на десетината "служители", които той първи да уволни. Аз съм бил начело в списъка. Но на Петко Бочаров Лозан казал, че той бил начело и аз не знам всъщност кой е бил начело. Мисля, че аз, понеже той мен накрая все пак ме уволни. Но вината беше само моя, Лозан беше доброжелателен.
Петко и аз бяхме "тръбачи". Тръбачът седеше до тръбата, по която радистите от горния етаж пускаха рула с разпечатки на радиоемисиите на 27 чужди осведомителни агенции. Само Ройтерс не на телетип, а все още на системата "Hell" - едни лентички като на музейните морзови апарати. Когато в ефира ставаше нещо от слънчеви изригвания ли, или не знам от какво, телетипният текст ставаше "garbled" - вместо букви - цифри, скоби, препинателни знаци. Когато си опитен тръбач, знаеш "шифъра", всъщност никакъв шифър, ами кой препинателен знак на коя буква отговаря и пак прочиташ текста. На ройтеровия "Hell" пък радиосмущенията като точици, от които никакви думи не виждаш, но като примижиш открояват ти се думи. Като ги знаеш тези работи и "разумееш" по няколкото езици, на които предаваха 27-те информационни агенции, ставаш за тръбач.
Седях си аз до тръбата, едно хвърлях в коша, друго да се преведе и тъй нататък. Петко още не беше застъпил на смяна, още половин час имаше той да прегледа текущите и предстоящите събития, докато аз стана и той седне. Но той разбрал, че ще ни посети Първият, и Лозан, естествено, ще му покаже тръбата и "тръбача", който прави еди-какво си. Петко ме излъга: "Ами те вика да ти каже нещо". Хубавица беше телеписката Ами. Харесвахме я Петко и аз, но не се ревнувахме. "Кажи й на Ами след половин час", казах аз. "Ама тя бърза, аз ще те заместя", каза Петко.
Така Петко ме замести и се снима с Първия, пък аз не се снимах с Първия. Полезно беше да имаш снимка с Първия. Слагаш си я между документите на колата. Като те спрат за проверка катаджиите, виждат снимката и не те глобяват. Другия номер беше: Набавяш си генералска фуражка, паркираш където паркираш, оставяш фуражката на задното стъкло и не те закачат. Но за фуражката могат да те разобличат, а за снимката не могат.
Веднъж почуках на вратата на кабинета на "главния" (не "генералния"!) директор на БТА Лозан Стрелков. "Какво искаш?". "Една-две цигари, щото моите ги свърших." "Абе, ти що се отдалечаваш от тръбата, аз нали тръбач те назначих тебе", изпъди ме той. След малко ми донесе три кутии цигари.
Лозан ми прочисти досието от клюки и най-смешните идваше да ми ги каже, но не ми ги показваше, за да не видя кой ги е писал. В един донос пишеше, че съм обратен, а в друг, че съм ненаситен женкар. Той искаше да стана публицист. Преди БТА Лозан беше "главен" на в. "Литературен фронт": "Напиши нещо бе, покажи ми го, заедно ще го доизкусурим, после аз ще им се обадя на "Литературен фронт" и ще ти го отпечатат." Но аз си правех оглушки, предпочитах да превеждам. Заяждах се на дребно. "Похвали се с нещо бе, Джимо". "Никога не съм писал поезия" (знаех, че той бил поет на младини). После Лозан сложи мокет в нашата зала на преводачите и се караше и трепереше да не изцапаме мокета. Аз, понеже тогава превеждах "Старецът морето" на Хемингуей , почнах да му викам "стареца и мокето", и то стигна да ушите му. Той пък, щото всички ме знаеха, че съм небрежен, ме направи отговорник по реда и чистотата по профсъюзна линия. Звъняха от ЦК и казваха: "Кой?" На такъв въпрос ("Кой?") Аглика Маркова отговаряше: "Баба Меца". Аз тръбачът казвах "Отговорникът по реда и чистотата". И всички се хилехме. После прекалих. Имах японска играчка "Bag of laughter", една торбичка, като натиснеш бутончето - неистово кикотене и аз като я сложа до слушалката, онзи отсреща чува щур смях. Не му се сърдя на Лозан, че ме уволни от всички български медии. Само Николай Хайтов и Наско Свиленов казаха в "Литературен фронт" да не ме свалят от телевизионния екран.
Ала да доразкажа за ТМ (Теди Москов), дето ми поиска песента "Тики-таки", която беше:
Little boxes on the hillside,
Little boxes made of ticky tacky,
Аз, нали е заради театъра, качих се на тавана, по мен полепнаха паяжини, рових, изпотих се от зор, но намерих големите ролки на стария магнитофон като щайга с "Тики-таки". ТМ не благоволи да дойде да ги вземе. Сега благоволил от шекспировия "Ричард III" да прави в Народния театър - "Ричард III" спектакъл-комикс. Гергана Пирозова написала в "Капитал лайт", че не й харесали старите маймунджулуци Тедимоскови. ТМ, за да каже, че е велик, написал писмо с различни шрифтове: "МЕН", "МОЯ ХУМОР" с големи главни букви, а нейното име със ситничък шрифт. ТМ значело Трейд Марк.
Не е шик, но се разсмях. Благодарен съм на всеки, който ме разсмее. Но няма да му гледам "комикса Ричард III". Щото Киркор показал на Гарабед как пее Карузо и Гарабед не харесал Карузо. Ако Теди Москов ми покаже "Ричард III", няма да харесам Шекспир.
P.S. Благодаря за отзивите миналата сряда. Поднасям извинение, че небрежно съм споменал концентрационните лагери в Калифорния, но се затрудних да преведа:
Japanese American internment was the relocation and internment by the United States government in 1942 of about 110,000 Japanese Americans and Japanese who lived along the Pacific coast of the United States to camps called "War Relocation Camps," in the wake of Imperial Japan's attack on Pearl Harbor. Of those interned, 62% were American citizens. In 1980, President Jimmy Carter appointed the Commission on Wartime Relocation and Internment of Civilians (CWRIC) to investigate. The government payment was $20,000 to each individual internment camp survivor. In 1988, Congress passed and President Ronald Reagan signed legislation that apologized for the internment. The U.S. government eventually disbursed more than $1.6 billion in reparations to Japanese Americans who had been interned and their heirs.
Jusautor DI copyright
