Има два начина - незаконно и законно. Незаконните са да насилиш, примерно, на стареца вратнята, да му налазиш къщурката и да го биеш, докато каже къде държи пенсийката. После, ако не е умрял при разпита, да го утрепеш, за да не те издаде. Друг начин е телефонният. Да звъниш на цял списък номера със сърцераздирателни истории. Артистично да се тръшкаш и виеш в слушалката, докато изплюеш главното: синът (внукът, снахата, племенникът) е сгазил дете (жена, полицай, група ученици), арестуван е. Ще лежи до живот, ако не се дадат едни 10 000 (5000, 3000, абе, колкото имаш).

При все повторяемостта на истории и сюжети тези иширети още сработват. Поне три-четири случая от първа ръка съм чул аз самият. По-възрастните и децата се хващат на еднообразни по принцип уловки поради една психологическа особеност - емоционалността при тези категории преобладава над аналитичните възможности. У едните - вече, у другите - още.

Само че докато децата преди навършване на пълнолетие нямат право да подписват договори и са уязвими по друга линия - дрога, въвличане в проституция и прочее, то възрастните ги атакуват там, където



има да се подписва и плаща



Трябва да ви кажа, че мен лично все повече ме изненадват служителите в офисите на различни оператори. Когато отивам да плащам сметки, обикновено бързам. Изумява ме чаровната настъпателност на няколко момчета и момичета напоследък, които, докато вадя парите, успяват да ме атакуват с по няколко оферти наведнъж, в които ми обещават какво ли не само и само да подпиша нов договор при тях. Толкова напористи са, че понякога ставам лош. Противодействам по следния начин. Те искат да ми разкажат за невероятните придобивки, които ще получа, n-броя минути примерно, през които безплатно ще говоря с жена си (което само по себе си вече е застрашително), аз пък тръгвам да им разказвам какво вълнуващо изобретение е Големият адронен колайдер. Или новия филм, който съм гледал вчера. Такъв подход ги вцепенява, та се разделяме без сръдни и загуби.

Обаче вижте какво правят с по-възрастните. 80-годишна жена си плаща редовно в офиса мобилния телефон. Ползва го от години на ниска тарифа, която й върши прекрасна работа. По мобилния можеш да кажеш къде си във всеки момент, да съобщиш за нужда от лекарство, за внезапна болест... Всички са доволни. Докато плаща последния път, попада на общителен, речовит и сладкогласен младеж, който й предлага електронен рог на изобилието - цял куп подаръци от Фортуната на модерните технологии - безброй минути за моабет с внуците, нов телефонен апарат, дори малък телевизор - само да драсне едно подписче върху едно договорче ей туканка и да плати трийсетина левчета, първата вносчица... Тика й в ръцете част от подаръците. Бабата отпървом се дърпа, но младежът е убедителен, кълне се в добротворството си. Тя, за да не разочарова любезното и спретнато момче, пък и от мерак за нови придобивки, драсва подписчето. Прибира се вкъщи окрилена от успеха. У дома дядото обаче посреща бизнес удара й скептично. Имат си вече и телевизия, и телефон и нищо такова не им трябва. Имат си и съответните договори.



От новото закрепостяване просто няма нужда



Бабата приема доводите. Още същия ден се завтича обратно към офиса на благодетелите. Там обяснява на същото симпатично и чаровно момче, че е размислила и не ще тез всички неща. Иска си старото положение. "Ами добре, заявява момчето. Напишете една молба за разтрогване, елате утре да я донесете, ще го уредим." Успокоена, тя се връща у дома и начева да съчинява молба. На другия ден рано-рано носи листа в офиса. Там зализаното момче вече не се мярка, други чевръсти девойчета приемат бумагата. Казват, че всичко е наред, няма проблем. (Допускам, че първия ден нарочно не е разтрогнат договорът, защото сключилият го служител още не го е бил завел, а сигурно печели процент.)

След няколко дни идва писмен отговор, че договорът може да бъде прекратен само ако се плати неустойка. Освен това звънят на бабата кога да дойдат да й монтират телевизора. Тя се изумява: аз, сакън, не ща нов телевизор, имам си, не ща и получения телефонен апарат, вземете си го, неразпечатан е.

Те обаче - тц, не искат. Всеки ден й звънят - кога да дойдем, да донесем телевизора? По едно време й изключват мобилния. - Защо - пита бабата. - Не го плащате. - Ами аз си искам старото положение. - Може, ама ако си платите неустойката. - Че колко е таз пуста неустойка - чуди се жената. Любезно отвръщат: Ами над 500 лева ще дойде. И ако не си платите, ще заведем дело. Ще ви осъдим.

Бабата изпада в потрес, представя си съд, затвор, позор...



- Амчи аз не съм взела нищо



- плаче тя, - защо да плащам? - Взела-невзела, договорът е факт, отвръща компанията.

Научавам за все повече такива случаи. И си мисля така. Ако бабата не е добродушна българска баба, а млад социопат, примерно на име Тед Качински, то бихме получили христоматиен пример как изтрещява малък човек във взаимоотношения с големи корпорации.

Слава богу, засега повечето лудващи срещу държава и корпорации излизат на площада. Там веят лозунги. Давам си сметка обаче защо в света се множат и онези, които се затварят в тайни мази - тет-а-тет с жички, тръби, изкуствени торове...