Заглавието на този коментар взех назаем от един неотдавна издаден сборник (има го без пари) с най-популярните есета на Фредерик Бастиа (1801-1850) и с блестящия предговор на Фридрих фон Хайек (1899-1992). Тези стотина страници са ярка (вярно, идилична и на места утопична) картина на свободата, видяна през погледа на икономиста от удобната вишка на "макро" идеите. Няколко реда тук няма да съберат толкова дълбока категория. Обаче в стопанската практика представата за свобода е доста по-прагматична и се свежда до две конкретни и измерими обстоятелства - възможност и риск. Реална (не само заявена в закони и речи) възможност да ползваш собствените си предимства (знания, опит, сили, имущество) за предприятия в свой интерес. Тази възможност обществото ограничава с принуда, като налага на индивида забрани и пречки (изисквания, процедури, режими, данъци и пр.). Рискът е вероятността (опасността) от загуба поради фактори отвъд контрола на индивида, които той рационално не би очаквал. Всяко общество установява свои собствени



предели на свободата,



ограничения, без които човешкото общество, та дори и стадо примати не може да съществува. Илюзия е, че всяка свобода е благо. Има конструктивни (съзидателни) свободи - да градиш, да произвеждаш, да създаваш повече стойност; и деструктивни (разрушителни) свободи - да счупиш, да отнемеш или да нариташ някого. Просперира обществото, което успее да ограничи до минимум деструктивните, без да засегне конструктивните свободи. По тези въпроси горещо препоръчвам забележителния труд на проф. Георги Петров "Човешката природа и обществото", особено за хора, които не биха издържали "Човешкото действие" на Лудвиг фон Мизес (1881-1973). Проблемът за пределите на свободата е измежду най-важните за икономиката - тъкмо защото стърчи извън пределите на стопанството. Много е лесно да се каже, че ще намерим оптималните предели, много трудно е да се намери баланса. Още по-трудно е намереното решение да се наложи и приложи. И трябва да се каже ясно: това



не става с вишегласие,



още по-голяма илюзия е, че може да се постигне консенсус. Още Платон е стигнал до този извод. И пръв се е поддал на илюзията, че "мъдрецът" ("професионалистът", "технократ") може да убеди "хората" ("демоса") с разумни аргументи. Демосът по-лесно стига до консенсус да види сметката на "мъдреца", отколкото да реши насъщните си проблеми; така връчили горчивата чаша на Сократ. Лесен изход намира Макиавели в "Князът", където "мъдрецът" си служи ловко с тояга и примамка. Колко поразии може да причини "мъдрец" с тояга? Наплашена от "мъдреци" съвременната демокрация достига до познатия ни модел на представителната власт на политиката. Печелят нациите, които успеят да издигнат на власт хора, способни да управляват и да намерят начин



да контролират, без да пречат



на управлението. Глупак е онзи, който отиде на зъболекар и го заплаши, че ще му счупи главата, ако усети болка. Често лечебните мерки са болезнени, но глупаците ги боли повече и по-дълго. В депресия най-вредна за икономиката - не само в България, а и във всяка друга страна - е безпътицата. Ако се луташ без път и посока, ако тъпчеш на място или ако не щеш да се стегнеш, да се напънеш и да помръднеш, никога няма да излезеш от блатото на депресията. Но лесно ще затънеш в тресавището на хаоса. За България единствено възможният изход от депресията е



повече свобода!



Нито имаме достатъчно натрупвания и ресурси, нито ще ни даде някой заеми, за да финансираме мерки за стимулирано потребление. Няма как държавата с оскъдния си бюджет и резерви да запуши всички дупки, да плати за всички нужди и да удовлетвори всички претенции. Единственият ни шанс да живеем по-добре е само един: да произвеждаме повече, за да получаваме повече доход. Нямаме друго предимство, на което да разчитаме, освен на свободата да работи всеки, който може. Това означава: да увеличим възможностите (да вдигнем максимум забрани, да намалим наложените пречки) и най-важното в момента - да намалим рисковете, пред които се изправя всеки, който е решил нещо да върши в България. Поне два пъти в последните две десетилетия сме били в по-лоша от днешната икономическа ситуация и тъкмо



свободата ни е спасявала



и през 1991-ва, и през 1997 г., макар да се е явявала и в доста уродливи форми. Но помислете: днес имаме европейски по тежест изисквания към всяка дейност. Те вдигат прага за влизане и поддържане на всеки бизнес. Ако за някой занаят този праг е 1000 лева и вдигнем поне част от ограниченията, ще падне примерно до 100 лева, десетки хиляди ще могат да го прескочат. Десетки хиляди ще си изкарат прехраната. Вдигнете забраните. По-добре пияни тълпи туристи, отколкото пусти хотели. По-добре криви, отколкото скъпи краставици. Опушени кръчми вместо празни маси. И друго: ентропията, т.е. рискът, е твърде висока. Политическите боричкания от февруари насам увеличават риска и ни ръфат от доходите. Лишават ни от свобода. А можем да понижим риска, ако всеки - най-вече политиците, спре да вика, да се лута и да се бута. И се хване на работа.