Озовах се на един от протестите. Нека първо кажа, че вероятно странни особености на характера ме карат да избягвам големите групи хора, а окажа ли се в такива групи, рядко чувствам единство и възторг; повече усещам напрежение и неловкост. С това не искам да упрекна веселите люде по площадите, тъкмо напротив - харесва ми, че демонстрират мнението си, и че така лекуват политическата ни класа от усещането, че



тя завинаги е керванът, а останалите хора - кучето



Сещате се, нали, за прочутата пословица.

Та да кажа за протестите и масовите прояви - май последното такова нещо, което посетих, беше по повод намерението на ЕС за ограничаващо законодателство в сферата на електронния обмен, срещу един проектозакон - мисля, че SOPA се казваше. И прилежащата й РIPA. Отидох на този протест преди година и нещо не поради своите дълбоки пристрастия към е-пиратските свободи, а поради запалителния възторг на сина ми - петнайсетгодишен тогава юноша, който донякъде ме убеди в мракобесието на проекта.

Преди два-три дни пак се оказах на един протест, видях там доста свои познати, дори един бивш съученик, пълен с ентусиазъм. Поговорих с тоз-онзи, тъкмо тръгвах да си вървя, усетил първите пристъпи на леката си агорафобия, когато около четиридесетгодишен мъж ми викна от близка групичка:

- Абе, вие не бехте ли Марио Тагарински?

Аз се огледах, не видях зад мене никакъв Тагарински, разбрах, че пита мен.

Обясних на човека, че никога не съм бил Марио Тагарински, сетне се пошегувах, че няма възможност и някога да стана. Мъжът, леко подозрителен в началото, сметна за нужно да ме осведоми за своя интерес към особата на г-н Тагарински, без да съм го питал:

- Познавах го тоя, едно време ми обещаваше, че ще ме вземе на работа. Ама е го на, мина време - нищо не направи. Гледам да го срещна някъде, да го питам що постъпи така...

Както и да е, да повторя, че изобщо не познавам, нито питая лоши или топли чувства към г-н Тагарински. Дори мисля, че не му и приличам, ако се изключи липсата



на пигмент по косата и известна импозантност



Наистина не помня от кои политически сили бе или още е г-н Тагарински, не сметнах за нужно да се информирам, всеки може да го направи лесно.

Замислих се обаче за хората наоколо, за природата на недоволството, за природата на цялото недоволство - тук, в Истанбул, в Рим, Рио де Жанейро и по всичките други точки, в които то неминуемо ще избухва в близките месеци и години. Светът днес не по-малко, отколкото всякога, се дели на силни и известни, които могат "да намират работа", и на големи групи от хора, някои от тях силно обезверени, които нямат достойно място, не виждат перспектива, подвластни са на депресии и негодувание. У нас по волята на ред исторически и етнохарактерологични особености тъкмо политиците са най-често тези "силни и известни", от които човек очаква някакъв хаир - да го назначат на служба, да го оценят, да го издигнат. Да му дадат, ако не друго, поне парче пица и някой лев за кратка услуга, примерно - охрана, скандиране или веене на пряпорец.

С дълбока тъга ще ви кажа, че в това е същината на онова, което протестиращите наричат "царство на задкулисието" или "нужда от смяна на политическата система". Но, както резонно бе отбелязано от някои анализатори, няма много политически системи. Ние живяхме в една, някои я наричат "комунизъм", сега живеем в друга, наричаме я "демокрация". Виждате, че вариантите за смяна са силно ограничени. Чувал съм преди повече от четвърт век, макар под сурдинка, недоволни да ръмжат: "Това не е никакъв комунизъм". Чувам сега много по-масово и по-гръмогласно да се негодува: "Това не е никаква демокрация". Хората влагат в негодуванието чувството си за липса на справедливост. То обаче винаги е свързано с конкретната личност - мен ме подцениха, изтикаха ме в ъгъла, не получих, каквото заслужавам...

Това чувство има брат близнак, той звучи така: моят човек при силните и големите - да го наречем Марио Тагарински - обещаваше, обаче нищо не направи.

Винаги има и ще има хора, недоволни от социалното си стъпало. Ако са наистина кадърни и са много, означава, че нещо в зидарията на обществото, в конструирането на социума е нарушено -



в ущърб на целия този социум



Следва криза на доверието, политически водовъртеж. Но не произтича ли нарушението именно от очакването ни един Марио Тагарински да оправи моето положение, моята съдба? Не се ли крие тъкмо в това очакване не само патриархално-племенен рецидив, но - уви - и много здрав реализъм?

На мен ми се ще да живея в общество, в което един продава чушки, друг продава музика, трети продава умението си да изчуква коли и всички те са пълновластни господари на съдбата и труда си. Те не таят надежда, че сегашният или следващият, но техният Марио Тагарински ще ги оправи. Те нямат нужда от него. Оправят се сами. По тази причина дори не го познават. Ако аз бях един всемогъщ Марио Тагарински на социалния и политическия дюлгерлък - тъкмо така щях да иззидам зданието не само на нашето, но и на световното устройство. Понеже хич не съм оптимист за неговото бъдеще.

Обаче, както вече казах, не съм.