Тъжно е как българското общество отказва да мисли за дълбоките проблеми на икономиката, която го храни. Дори когато симптомите избухнат като доматените бунтове през последните дни. Какво виждаме освен атракцията на вбесени производители, изсипващи по 5-6 каси домати пред изцъклените очи на телевизионните камери, преди да насядат демонстративно на пътното платно? Какво мислим за искането да се развърже бюджетът и да платим от общата кесия извънредна субсидия за покриване на претендираните загуби на зеленчукопроизводителите, на бостанджиите, млекарите, краварите ... Как отговаряме на икономическите искания, които всеки бранш генерира с хиляди ежедневно? "Пари няма" не е отговор, това е винаги вярно ограничение, но не е обяснение, нито мотив за



отказа да търсим решения



отвъд тривиалната идея за бюджетно преразпределение: да вземем пари от онези, които имат, за "да дадем" на тези, които се нуждаят. Това не решава нито един икономически проблем. Точно обратното, то е извъникономически акт на намеса в деликатната тъкан на стопанството. Нищетата на икономическата мисъл ярко лъщи в изключително постните идеи на теоретици, браншовици, синдикати и работодатели, които се свеждат само до едно: хазната да плати нещо си, пряко като държавен разход или скрито зад субсидия или "иновативно" като данъчна или сродна преференция. Бюджетът като deus ex machina. Но всяка дупка, която запушим, открива най-малко една нова, най-малко равна на запушената. Всъщност новата дупка задължително е по-голяма, понеже никоя machina, в това число бюджетната, не е perpetuum mobile, всяко преразпределение има собствена издръжка, във всяка деривация на доход има утечки. Освен



постно политическо меню



друго не предлага нито една партийна гостилница, същата диета и в правителствената кухня на всички кабинети на прехода. Но съществуват ли различни мерки, надскачащи семплите идеи за подялба на бюджетната баницата или за налагане на поредната принуда (забрана, "режим"). Да, има. Те са креативните, винаги свързани със създаване на нова и по-добра организация, на повече стойност. Администрацията твърде ненавижда и бързо бяга от такива идеи. Тя люто мрази креативните решения, защото всяко от тях крие много риск, изисква труд и усилия, налага на чиновника и политика да поеме отговорност, да се изправи пред опасности. Защо им е да го правят? Друго си е да си уютно барикадиран зад бюрото, закона и ограда от остри законови членове. Затова всичките ни държавни мерки стигат само до каквото се купува с обществена поръчка, т.е. до евтини, претоплени, вчерашни решения. Без риск. Да се спасява който може. Каквито политиците, такива анализаторите и "мозъчните центрове", "неправителствените" и браншовите организации. Не вярвам да се променим (скоро). С много тъга можем само да си спомняме как са действали



строителите на България



в ситуация сходна, че и по-тежка от днешната. Например през Великата депресия. Най-тежките за цял свят години стават за България време на възход. Докато Европа се срива, нашето стопанство е в разцвет. От 1929 до 1934 г. обемът на селскостопанската продукция нараства с 38%! През десетилетието на 30-те се удвояват и вложенията, и продукта на индустрията. Как? С много труд, силна воля и смели, креативни решения. Е, и много грешки са направени, много пари са пропилени и ограбени тогава. Имало е тогава селски бунтове и гладни протести. Хлябът у нас е бил по-скъп, отколкото в богатите западни страни, макар изкупните цени да са били смешно ниски и недостатъчни да покрият дори производствените разходи. Тогава правителството на Андрей Ляпчев (Демократическият сговор) си дало сметка, дребният производител не може сам нито да изнася на световния пазар, нито да достави изгодно модерна техника, сортове и технологии. И впряга държавата да поеме стопанските рискове и загуби, но да пробие на пазарите в Европа. През 1930 г. се създава дирекцията за изкупуване и износ, от 1934 г. - Храноизнос. Тя изкупува първо зърно, после зеленчуци, плодове, памук и вълна по защитни цени над пазара. Изнася в цяла Европа. В началото Храноизнос субсидирал производителя, не само за да го предпази от фалит, но и да му даде възможност да развие стопанството си, да наеме и храни повече работници. Наред с държавната агенция с всички, немислими днес средства,



държавата поддържала частниците



Царица Йоана разказва в мемоарите си за големия търговец Стоян С. Тевекелиев, наложил българските плодове и зеленчуци в Европа: как измислил да вози ягодите в бъчви, пълни с вода, как държавната БДЖ специално за него наела френски хладилни вагони, как държавната Земеделска банка му осигурила специални кредити и гаранции. Как търговията започнала да носи доход. Стотици милиони златни левове. Това е истински подвиг - да изградиш невероятно трудната логистика - за ден-два продуктът да стигне пресен и свеж от нивата до халите на Прага, Виена, Париж, Берлин - и да изтласка конкуренцията, да се качи до оптималната цена. Милиарди капитал са нужни, никой у нас няма толкова пари и имоти да ги обезпечи. Затова държавата трябва да поеме риска и да ги осигури. Кабинетът на Ляпчев поел този риск, вложил (и загубил) доста пари, но пък изтикал България до шесто място в Европа по доход на глава. Да споменем хората, постигнали това: проф. Владимир Моллов, Цвятко Бобошевски, Атанас Буров. Олигарси, но пък какви.