Много от настоящите икономически трудности, за които политиците хвърлят вина върху свободата и пазарите, всъщност са трайни последици от правителствените политики, акцентиращи на краткосрочни, видими ползи, които скриват отложени разходи. Нашите икономически неволи отразяват по-специално склонността на правителствата да разчитат на принуда, чиито вредни последици се разширяват с течение на времето в противоречие с доброволното сътрудничество, чиито полезни ефекти също се разширяват с времето.

Доброволното пазарно сътрудничество се разширява, защото колкото по-дълго продавачите задоволяват нараснало търсене, толкова повече техните стимули водят към по-добри начини за приспособяване на купувачите към подобрената продукция. По същия начин колкото по-дълго купувачите трябва да отговарят на нарасналото предлагане, толкова по-печеливши приложения се намират. Когато давате на хората стимули за доброволно сътрудничество на пазара, те откриват и прилагат по-ефективни начини за разширяване на взаимните ползи. Подобни резултати лесно могат да се видят в персоналните компютри и технологии например, в които удобството, изчислителната мощ и преносимостта на устройствата се подобряват с много по-бързи темпове от очакванията.

Когато обаче държавата използва принуда, тя насърчава купувачите и продавачите да действат срещу потенциалните си интереси в условията на свободна икономика. И постепенно тези, които би трябвало да мислят за своите търговски партньори, се съсредоточават в търсенето на отговори на принудителните мерки и на



начините да избегнат притискащите ги тежести



Данъците (включително и дефицитите, които са отложени данъци), субсидиите и другите такси показват как принудата системно подкопава социалното сътрудничество. Например, когато правителството повишава данъците върху доходите, спечелени от търговски партньори, тези, които са източник на ползите, печелят все по-малко. В отговор обременените с нови данъци имат стимул да правят по-малко в полза на другите и да хвърлят повече усилия, за да избегнат данъчното облагане.

Освен това, когато правителството задължава работодателите да плащат разни "придобивки", те съкращават други ползи, които работниците може би ценят повече от задължителните "придобивки", "плащани" заради тях. Или работодателите могат просто да наемат по-малко работници. Виждаме това в принудително увеличените разходи за труд за изпълнение на социалната програма на Обама. Работодателите съкратиха работни места и работно време (защото вноските не се дължат за работници, чиято работна седмица е под 30 часа) или намалиха други разходи за труд, включително за обучение на място, което е изключително важен механизъм за квалифициране на работниците и за техния успех.

Ценовите тавани като контролираните наеми и ценовите прагове като минималната работна заплата също илюстрират засилването на принудата, която ерозира социалното сътрудничество. Както отбелязва Фридрих Хайек, "всеки опит да се контролират цените или количествата на определени стоки лишава конкуренцията от нейната сила да координира ефективно отделните усилия". Когато правителството задържа жилищните наеми изкуствено ниски, охлажда интереса на собствениците да продължават да предлагат жилища. С течение на времето се изграждат все по-малко жилища, а собствениците намират начини за заобикаляне на ограниченията - чрез трансформация на собственост, чрез намаляване на разходите си за поддръжка на апартаментите. Крайният резултат е по-малко социално сътрудничество и дългосрочно влошаване на състоянието на съществуващия жилищен фонд

Когато чрез минималната работна заплата правителството държи цената на нискоквалифицирания труд изкуствено завишена, намалява стимулите на работодателите да използват нискоквалифицирани работници в производството. С течение на времето работодателите намират други начини за намаляване на производствените разходи, като



съкращават броя на заетите или продукцията,



прехвърлят работни места другаде и т.н. Например ресторантьорската индустрията отвръща на повишенията на минималните заплати чрез преминаване към бюфети, които изискват по-малко работници, разширява избора на бавно приготвяни храни (по същество замествайки работници със съдове за бавно готвене на икономичен енергиен режим), чрез поставяне на машини за безалкохолни напитки. По същия начин колкото е по-висока цената на един работник в сравнение с компютъра, толкова повече работодатели ще заменят човешкия труд с компютри.

Перспективата за безкрайни и произволни промени в данъците и правилниците, както и другите форми на принуда увеличават рисковете при търсенето на нови начини за сътрудничество с цел печалба. И тъй като принудата стимулира усилията за измъкване от нея, все повече ресурси отиват за налагането й, отнемат се ресурси от производствения сектор и се нарушават принципите на справедливостта. Принудата по своята същност е селективна и неравноправна, а справедливостта може да съществува само когато споразуменията са доброволни.

Тъй като има много малко области, където принудата е необходима за постигане на социално сътрудничество, твърде малко са и областите, където държавата помага. Затова широката експанзия на правителството и призивите за още по-голяма намеса на пазара не са решение на проблемите. И днес е актуално и злокобно предупреждението на Лудвиг фон Мизес, че "тези, които искат все повече намеса на правителството, в крайна сметка настояват за повече принуда и по-малко свобода". Всяко разширяване на обсега на правителството свива свободата и ограничава разширяването на социалното сътрудничество, като последиците стават все по-лоши с течение на времето.