Българските протести честват тази есен малък рожден ден. Навършват се 4 години от първите активни екологични демонстрации, които въведоха нови порядки в политиката. Те насърчиха гражданската активност. Уличният натиск принуди властта да ревизира свои решения (за ГМО, АКТА, шистов газ) и стана ясно, че имаме нов политически субект - площадът.

Рожденият ден е малък, защото българските протести имат история, която започва още във финалните години на комунизма (Русенския комитет). Но цикълът, който стартира някъде в края на 2009 г., показа, че площадните вълнения може да са една



постоянна форма на недоволство,



към която да привикнем. Ежедневие са, не ни изненадват. Ако се огледаме, ще видим, че този период съвпадна със световната икономическа криза. Бурни демонстрации по различни поводи имаше в Западна и Южна Европа, в САЩ. В Северна Африка и на Арабския полуостров революционният кипеж помете режими.

Малка България бе невзрачно парче от пъзела на общо раздвижване, но все пак парче. Пикът на вълненията бе 2013 г., която вече си отива. Ние не знаем какво ще донесе 2014-а, вероятно още протести. Интензивността им не може да бъде прогнозирана. Но ако погледнем пак от птичи поглед, този път в исторически аспект, ще видим почти равномерна цикличност на българското протестно движение - пикове през 1990-1991 г., 1996-1997 г., учителската стачка през 2007 г., 2013-а. Т.е. цикличността, която е похват за опознаване и прогнозиране в доста социални науки, би могла да се ползва и по отношение на протестите.

Все още сме съвременници на настоящите вълнения, живеем ги, "дишаме ги", трудно можем да им дадем еднозначна оценка. И все пак, когато говорим за изразяване на гражданска позиция, активност, стремеж властта да бъде държана под контрол, площадното недоволство следва да бъде оценено положително. То е раздвижване,



събуждане, което държи власт и политици нащрек



- хубаво е, колкото и всяко улично недоволство да е съпроводено от инженерство, опити за яхване, екстремизъм и т.н. (неминуеми са).

Протестите обаче представляват един капан, който участниците в тях не формулират, може би защото не разбират. А той е в сърцето на демокрацията, в името на която иначе се протестира. Трябва да се говори за него, ако наистина се стремим към демокрация. Капанът е, че протестът нито гарантира изразяване на мнението на мнозинството хора, нито пък може да бъде ползван само за хубави цели. Ето какво се случва ежедневно: протестират студенти. "Глупости, друг стои зад тях. Това не са всички студенти, малка част са", казват недоволни. Правят контрапротест. "Ха, тия ли, те са организирани от управляващите, малко са, никого не представляват", отвръщат студентите. "Е, ние ли сме малко, вие да не сте много?", контрират първите. Почват прения за спонтанност и независимост, които са недоказуема философска категория. Не е ли това доказателство за капана, който щраква върху всички нас, мишлетата?

А сега нека честно и обективно поговорим за протестите като обществена проява. В една демонстрация участва минимална част от обществото - нормално е да е така. Но тя гласовито претендира да изразява мнението му - също е нормално. А още по-вярно е, че всеки с пари и влияние



може да спретне 100-200, дори 1000 души



да излязат и скандират - каквото трябва, това. Спокойно ще напълнят телевизора и ще създадат илюзията, че "това е мнението на обществото". Ето как се оказва, че протестът много лесно може да бъде грабнат за користни цели. Виждаме го в София с Бареков. Виждаме го и във Варна, където през зимата се родиха малки, но ефективни групи с партийна закваска. Щом интересите на партията майка са накърнени, те протестират срещу опонента от името на "независимото гражданство" .

С други думи, инструментът "граждански протест" може да послужи за всякакви цели, няма гаранция кой ще го хване. Не е ясно дали мнозинството стои зад него, ясно е, че самият протест му влияе. И излиза накрая политик, примерно опозиционер, след протеста X и казва: "Каква е тази власт, която не чува хората!?" Излиза премиерът след протеста Y: "Ето, съгласен съм с хората. Вслушвам се в мнението им." А най-вероятно и в двата случая същите политици са организирали протестите, и в двата случая никой не знае какво точно мисли мнозинството. В чия угода ще е празненството, ако и двата протеста постигнат целите си?

Това са принципни рискове за протестите. Твърде голяма е еуфорията през последните месеци около тях, за да видим вече щракащия капан.

Демокрацията обаче е измислила начин той да бъде избегнат. Уж е известен, но в залисията го забравяме. Не е панацея, но е далеч по-честен и точен метод за установяване мнението на мнозинството - референдумът. Забелязвате ли, че



партиите охотно правят митинги и протести,



но никога, когато са на власт, не улесняват процедурата на допитване. Винаги слагат пречки пред легитимността му. Причината е, че с митинги и протести лесно могат да си играят на демокрация - "ето, хората мислят това". Могат да ги направляват. Но при референдумите е трудно - резултатът е неизвестен, неконтролируем. Пак са възможни манипулации, но са много по-скъпи. Лесно е да изкараш 500 души на улицата, трудно е да въздействаш на 500 хиляди или 5 милиона.

Лично аз не съм безрезервен привърженик на референдумите. Както всяко нещо на света, имат плюсове и минуси. Но ако говорим за гражданска активност, изразяване на волята на мнозинството, то те са крачка към по-голяма демокрация. Несравнимо по-голяма от уличните протести.