"Териториалните води на Евросъюза в близост до Африка се превръщат в гробище", така коментира последната трагедия край бреговете на остров Лампедуза премиерът на Малта Джоузеф Мускат. "Не знам колко хора трябва да загинат в морето, за да бъде най-после направено нещо. Правилата трябва да се променят. Те могат да са по-строги или по-либерални, но сегашната система не работи", категоричен е той.

Бизнесът с имигрантите процъфтява. В Либия за 2000 долара всеки може да се спазари със собственик на кораб. Превозвачите приближават бреговете на Малта или Лампедуза и изхвърлят търсачите на по-добър живот на малки гумени лодки - да се оправят по-нататък сами. Малтийското правителство предоставя веднага статут на бежанци на християните от Етиопия, Еритрея и Сомалия. Но потокът от желаещи да се добере до ЕС нараства с всеки изминал ден и положението само ще се влошава. ЕС се сблъсква с икономическа сила, чиято мощ все още не е напълно осъзната.



Генезисът на борбата



През 1848 г. Карл Маркс и Фридрих Енгелс написаха статия, която стана основополагащ политически текст за ХХ век - "Манифест на комунистическата партия". Разглеждайки тогавашната ситуация в света, те постоянно подчертаваха един факт - всички хора в цивилизованите общества са разделени на две противоборстващи класи - собствениците на средствата за производство (капиталистите) и хората, продаващи своя труд, които са лишени от собственост (пролетариата). В "Манифеста" авторите провъзгласяват принципа на интернационалната солидарност на пролетариата: "Съвременният промишлен труд, съвременното иго на капитализма, са еднакви както в Англия, така и във Франция, както в Америка, така и в Германия, и са изтрили от пролетариата всякакъв национален характер".

Разделението на две големи класи било очевидно в онази епоха - тогава средна класа почти не е съществувала. Според Маркс и Енгелс пролетариите са били еднакво бедни и експлоатирани във всички страни и са могли да изменят своята участ само по пътя на революцията и построяването на безкласово общество по цял свят.

Но онова, което е изглеждало справедливо за средата на ХIХ век, е неприложимо за анализа на днешната ситуация. "Класовата борба вече не съществува. Класовата борба не е изчезнала, а се е трансформирала в трудова миграция", твърди икономистът от Световната банка Бранко Миланович в своята статия Global Inequality: From Class to Location, from Proletarians to Migrants, която има всички шансове да стане нов манифест - този път не комунистически, а миграционен.

Аргументите му заслужават внимание. Маркс и Енгелс доста точно описват ситуацията, която анализират. През 1867 г. доходът на работническата класа в Англия, която съставлявала 72% от населението, стартирал от 1/3 от средната заплата в страната. Цялото богатство било съсредоточено в най-висшите 6% от населението - собственици и капиталисти, чиито доходи надвишавали 6 пъти доходите на цялата работническа класа. Подобна била ситуацията и в другите развити страни. В развиващите се страни - подробна статистика има за Чили и Бразилия - класовата поляризация била още по-силна. Какво е било съотношението между средните заплати на работническата класа в богатите и бедните страни? Възможно ли е работникът в богата страна да е по-богат от представителя на среднообезпечената класа в бедна страна? Не. Британският историк Ангус Медисън установява в свое изследване, че през 1850 г. средният доход в най-бедните страни (Цейлон и Китай) е бил около 600 долара на човек на година (всички пресмятания са спрямо покупателната способност в долари през 1990 г.). Най-богатите страни тогава са били Великобритания и Холандия с доходи около 2.3 хиляди долара годишно. Така разликата между средните доходи в най-богатите и най-бедните страни била по-малко от четири пъти. Съответно доходите и жизненият стандарт на работниците, вземащи средната за страната заплата, не са се различавали повече от четири пъти. А основната маса работници, получаващи по-малко от средната заплата, са живеели на ръба на физическото оцеляване и жизненият им стандарт в най-богатите и най-бедните страни не се е отличавал повече от два пъти. С други думи - работникът в Англия е живеел по-добре от работника в Китай, но не много. Оттук логично следва и комунистическият принцип за интернационалната солидарност на пролетариата. И класовата борба, тъй като основната пропаст в доходите наистина е била между класите, а не между отделните държави.



Миграционният манифест



През ХХI век всичко е различно. Сега благополучието на отделния гражданин в много по-малка степен зависи от класовата му принадлежност, отколкото от това къде се е родил. Например средният представител на 10% най-бедни американци е по-богат от 90% от индийците. 5% от най-бедните датчани например са по-богати от 5% най-богати граждани на Мали. Ако се направи съвсем прецизен разрез, може би ще бъдат открити отделни малийци, които са по-богати от най-бедните датчани. Но това няма да се отрази на общата статистика. С други думи - можеш да бъдеш беден на национално ниво и едновременно с това - богат на глобално ниво. И обратното. Това отслабва връзката между класовата принадлежност и бедността или богатството. Всичко това се дължи на факта, че разликата в средните доходи между страните е много по-голяма, отколкото е била преди век и половина. Пак по данни на Медисън разликата в средния доход на човек между богатите и бедните страни през 2007 г. е била над 100 пъти. Обяснението е просто - нивото на развитие на най-бедните страни почти не се отличава от положението преди век и половина, докато благосъстоянието на най-богатите стремително се е увеличило. Днешните шампиони - САЩ, Норвегия, Сингапур, Швейцария, имат среден доход от над 30 000 долара на глава от населението (малките Люксембург и Катар - още по-висок), докато най-бедните страни като Нигер, Конго, Бурунди, ЦАР - 350-700 долара.

Пролетарият в Ню Йорк е достатъчно богат човек по глобалната скала на благосъстоянието. Според изследването на банка UBS Prices and Earnings: A Comparison of Purchasing Power Around the Globe през 2009 г. средната заплата на неквалифициран работник строител в Ню Йорк е била $16.6 на час, в Лондон - $9.7, а в Делхи - $0.6, в Найроби - $0.5, в Шанхай - $0.8.



Обсадата на крепостта на благополучието



Фактът, че положението на най-бедните слоеве на населението в различните страни съществено се отличава, има важни икономически и политически последствия. Цялата марксистка конструкция на класовата солидарност на пролетариата се базира на обективни предпоставки, т.е. на сходни условия на съществуване на най-бедните слоеве в различните държави. Сега подобна конструкция не е възможна. Пролетариите в богатите и бедните страни почти нямат общи интереси. По-скоро е точно обратното - местните жители не изразяват особена класова солидарност с класовите си братя - трудови мигранти от небогатите държави. Новото постмарксистко разделение на обществото на родените в "богати" и в "бедни" държави е благодатна почва за национализма.

Второто следствие от новия свят е силният миграционен натиск, който се предопределя от факта, че е възможно многократно да се увеличи доходът чрез преместването от бедно в богато място. Един от способите да се избегне това е да се скрие информацията за огромната разлика в стандарта на живот. Но в ерата на интернет, телевизия, мобилни връзки и социални мрежи това е практически невъзможно. Доскоро това се удаваше само на ръководството на Северна Корея, където притежанието на радиоприемници със свободна настройка е престъпление по Наказателния кодекс. Но и тук има пробив, благодарение на контрабандните китайски видеомагнитофони и DVD плеери.

Пролетарската революция вече не е актуална. Актуална е миграционната революция. Миланович смята, че неизбежен отговор на новите предизвикателства ще бъде предоставянето на големи финансови помощи на бедните държави, от една страна, и принудителната либерализация на миграцията, от друга. Но и с едната, и другата политика възникват трудности. Не е възможно бързо дори да се сближи нивото на развитие на Етиопия с това на Италия например. С либерализацията на миграцията също има проблеми. Още миналата година канцлерът на Германия Ангела Меркел обяви, че политиката на мултикултурализма по отношение на мигрантите е изчерпана. Адаптирането на мигрантите към новия живот в развитите държави не е просто.

Малтийците виждат в морското гробище около острова и друго - те се чувстват като в обсадена крепост. Която, съдейки по всичко, рано или късно, е обречена да бъде превзета. Също както и другите привлекателни места на глобалната карта на благосъстоянието. Класовата борба в средата на ХIХ и началото на ХХ век така и не прерасна в световна революция. Да се надяваме, че и днешната, не по-малко изострена миграционна борба, също ще завърши мирно.