През последните дни мислещите и разбиращи хора са потресени от духа и целите на разпоредби от проекта за нов Наказателен кодекс (НК). Някои дори прибързано провидяха в тях реставрация на тоталитарната наказателна политика. Всъщност при късния Тодор Живков такива наказателни норми нямаше. Затова случващото се не е реставрация, а законодателно дерогиране на Конституцията чрез отказ от демократични ценности и достижения като свободата на словото и правото на информация.

Еманация на нормотворческа глупост е злополучният чл. 146, предвиждащ година затвор за "противозаконното снимане, филмиране и записване...", и текстовете, разширяващи обхвата и засилващи суровостта на наказанията за изтичане и разпространяване на защитена информация.



Законодателните цели на новия НК са пределно ясни:



След еротичните фотосесии на Волен Сидеров в Париж и Варадеро политиците ни не искат да се обясняват къде и за чия сметка са ваканцували. Нищо, че капризът им за медиен комфорт драматично се бие с българската Конституция и с Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Действително Конституцията и Конвенцията бранят правото на личен живот, кореспондиращо със забраната за фотографиране и филмиране. Това право обаче не е абсолютно и еднакво за всички. То защитава най-вече неизкушените от политика, шоубизнес и медийно отразяване. Обратно, публичните фигури, които доброволно "кацат" под прожекторите, на фокуса на общественото внимание, са длъжни да търпят значителни ограничения на личното им пространство. В етичен аспект това е част от цената на известността, на шанса на политиците да отглеждат егото си през телевизорите в очите на възбудения електорат. В юридически план правото на личен живот на хората с власт е подчинено на нашето право да виждаме зад институционалната черупка техния ценностен и морален лик. Само така суверенът би имал информиран избор да товари с бремето на властта само тези, които могат да го понесат.



Поставяйки на везните правото на личен живот и правото на информация,



Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) изследва специфичните за всеки индивидуален казус факти. Отчитат се целта, средствата и последиците от навлизането в личното пространство, времето и мястото на фотографирането, социалните и професионалните характеристики на заснетото лице и на автора на снимките. От тази перспектива е очевидно, че заснемането на престъпления или корупционни практики не е общественоопасно. За разследващите журналисти то е професионален дълг. Поради това то не е престъпление по смисъла на НК дори когато е направено със скрита камера, без знанието на заснетите лица. Затова разумният баланс между конкуриращите се права на информация и личен живот като защитими ценности на демократичното общество се намира чрез възможността всеки, който се чувства увреден, да търси гражданскоправно обезщетение както за неправомерно нахлуване в личния му живот, така и за незаконно отказана и цензурирана информация. В Стара Европа Темида решава тези спорове с везните на гражданското право, а не с меча на наказателната репресия.

Криминализирането en gros в чл. 146, ал. 1 от новия НК на всяко "противозаконно фотографиране и филмиране" без отчитане на легитимната цел и обществения интерес е откровено законодателно скудоумие. Наказателната репресия срещу хора, които разкриват престъпления, както в случаите с румънския журналист Бухнич, заснел корумпирани митничари, и с екипа на BBC, филмирал готовността на Иван Славков да търгува Олимпийските игри в Лондон, разместват базисни цивилизационни ориентири за добро и зло, за закон и морал. Шокиращо е, че в случая снимането и филмирането не просто са криминализирани. За тях е предвидено едно от най-тежките наказания в НК - лишаване от свобода. Плашеща е и неяснотата на понятието "противозаконно", след като няма нито легална дефиниция, нито изчерпателно изброяване на случаите на "законно" фотографиране. Неясната наказателна норма е предпоставка за полицейски и прокурорски произвол. Независимият съд, който у нас не се отличава със симпатия към медиите, нито с респект към правата на човека, едва ли би бил надежден коректив. Поради това, ако въпреки обещанието на правосъдния министър Златанова чл. 146, ал. 1 от новия НК не бъде отменен, българските медии ще трябва да придобият севернокорейски визуален дизайн.

Подобна мракобесна тенденция се забелязва и в няколкото текста от глава 28 на новия НК, систематизираща престъпленията против режима на защитена информация.

В действащия НК нормите, уреждащи тази материя, са насочени главно срещу длъжностни лица, злоупотребили със защитена информация, до която имат служебен достъп. В новия НК фокусът е различен. Наказателната репресия с много по-сурови наказания е насочена и срещу тези, които разгласяват такава информация. Обичайно това са журналисти и медии.

Освен тенденцията притеснителна е непосилната лекота, с която в България бюрократи от различен ранг поголовно засекретяват информация независимо от обществения интерес от нейното разгласяване. Според чл. 415, ал.1 затвор до две години грози дори адвокатите, ако си позволят да оспорват с факти разпространена от прокуратурата информация от досъдебни производства.

Особено застрашителен със своята нелепост е чл. 416, предвиждащ лишаване от свобода за разгласяване на информация, която не е държавна или служебна тайна, а просто е "защитена". Такава информация е и търговската тайна. Зад нея обичайно се крият политиците при сключване на крупни енергийни и инфраструктурни договори с огромен корупционен потенциал. Тогава министри и шефове на агенции, позовавайки се на търговска тайна, отказват да ни информират колко от нашите пари ще платят на фирмите изпълнители.

Визираните в новия НК драконовски мерки срещу прозрачността на управлението, срещу правото на хората да знаят кой и как управлява несъмнено ще постигнат целта си -



създаване на оптимална среда за корупция и задкулисни решения



Посланието на новия НК към хората е безпощадно ясно. Чрез него лъсва двуличието на управляващия политически елит. В началото на протестите срещу назначението на Делян Пеевски, изненадани и стъписани, управляващите заговориха за "грешка и прошка", за катарзис и покаяние. Някои дори започнаха да пригласят на уличните скандирания за почтеност, прозрачност и морал в управлението. Институциите заговориха за активно гражданско участие във властта. После, уплашено от засилващия се натиск, правителството започна нечиста и недостойна битка с гражданите. Бяха използвани военни и паравоенни стратегии - сила и заплахи, черен пиар и дезинформация.

Днес, близо седем месеца след политическия идиотизъм с Пеевски, протести няма. Няма и нов Изборен кодекс. Има обаче проект на нов НК, обещаващ затвор за неудобните граждани, които винаги са готови да питат, да искат и изобличават.

Упоена от пировата победа над недоволните хора, властта вече няма нужда да се преструва. С новия НК тя показа истинския си образ - страхлив, злобен и отмъстителен. Готов за разправа - не само с полицейски щитове и палки, но и с меча на Темида.