И който не работи, трябва да яде. Или казано по друг начин: обществото трябва да гарантира съществуването на всеки човек. Това не е идея, нито политически кроеж, а аксиома, определящо правило, детерминиращ белег на обществената организация, наричана "потребителско общество" - онази, която за първи път в историята преодолява принудата към труд ("който не работи, не трябва да яде" е аксиоматичният израз на принудата) и има друг мотивационен механизъм - конкуренция на потребителите. Преходът от едната аксиоматика в другата, от принудата към конкуренцията е толкова дълбока промяна в икономиката, в обществената производствена система, колкото преходът от натурално към пазарно стопанство. Но засега, в голямата част от света
не е завършила социалната трансформация,
от обществото, изградено върху принуда към труд към потребителското общество. Затова аксиоматиката на тази бъдеща обществена организация не е общоприета, не е закон. Напротив, тази аксиоматика априорно се отхвърля като невъзможна. По същия начин древният специалист по антична икономика отхвърля с възмущение, че е възможно да се разтури родовата община, съвместно обработваща земята и произвеждаща продукта, нужен за задоволяване на материалните нужди на нейните членове. Развитото пазарно стопанство обаче доказва тъкмо това: специализираното индивидуално (само на един отделен продукт) производство не само е възможно (чрез размяната), ами конкуренцията между производителите е многократно по-ефективна от физическата принуда към труд, върху която се основава натурално самозадоволяваща се родова кооперация и всеки обществен строй, изграден върху нея (първобитна община, робовладелско, феодално общество). Забележете, новата обществена трансформация, преходът към потребителското общество следва същата логика, това е пореден
преход от принуда към конкуренция,
при който се увеличава степента на свобода на индивида. И този преход е много по-дълбоко в основите на обществото от всякаква политика - от всички идеологии и от обслужващите ги (полит)икономически теории. Затова драматично грешат колегите икономисти, които обявяват за утопия все по-остро поставяния проблем за необходимостта обществото (чрез държавата) да гарантира издръжка на всеки свой член, на всеки гражданин. Всъщност първичният грах е на Антоан дьо Монкретиен, първия учен икономист, забъркал взривната смес между политика и икономика, в публикувания си през 1615 г. "Трактат по политическа икономика", и така положил икономиката, обективната наука, в позата на слугинаж на доминиращите политически идеологии. Нека стане ясно:
гарантираната издръжка не е социализъм,
а икономическа аксиома на потребителското общество. Тя не е социална утопия, а необходимост. И държавите, в които общественото развитие е най-близо до потребителското общество, вече гарантират издръжка на своите граждани дори да не (желаят да) работят. Има умни хора в България - Андрей Райчев, Валери Найденов, проф. Кръстьо Петков, - които виждат необходимостта повече гаранции да даде и нашата държава. Но е дълбоко грешно тази необходимост да се представя за "повече социализъм" и да се предизвика безсмислен спор на тази тема между социалисти и нарочени от тях за "пазарни фундаменталисти" или "неолиберали" ("неолиберализъм" всъщност няма, това е етикет, с който автори с леви идеи бележат своите полит(иконом)ически опоненти). "Необходимо" значи неизбежно и за социалисти, за либерали или консерватори. Но е дълбоко погрешно
объркването на издръжка с "гарантиран доход",
т.е. на субективното право с конкретен механизъм, по който обществото осигурява това право. Може би вече се е родил гениалният философ, който ще разгадае потребителското общество и ще ни посочи неговите закономерности. Сигурно е вече едно: днешното общество не може да си позволи да остави който и да е гражданин в безпомощно състояние (да мре от глад или от липса на здравни и социални грижи). Това е недопустим риск, той може да срине цялата обществена система. Затова държавата трябва да отнема от всеки участник в пазарното стопанство част от произведения доход и да гарантира издръжката на "икономически излишното население" (по Маркс, днес го наричаме "прекариат"), т.е. на онези, които конкуренцията изтласква от пазара на труда.
Гарантираният доход не е единствен начин
обществото да гарантира оцеляване на "излишните" си граждани, "прекариата". Друг способ е натуралната издръжка чрез различни видове комуни (в превод: "общества") - напр. манастири, кибуци, трудови лагери, социални приюти и пр. Политически въпроси са изборът на начин как обществото да предостави гарантираната издръжка, размерът на тази издръжка и правилата за достъп (в частност степента на принуда към труд, която се запазва). Не става дума само за социална ефективност на разходите. Нужната гарантирана издръжка е елемент от дълбокия икономически проблем за оптималност на преразпределението. Каква част от дохода на работещи, предприемачи и инвеститори обществото може да си позволи да изземе, как да го употреби, какъв максимален стандарт на издръжка може да гарантира, та
да осигури оптимален растеж
Тези въпроси се решават само симултанно (едновременно) в система (всички заедно). Защото е ясно, че ако обществото прекрачи границата, ако вземе напр. 50% от всеки работещ, за да гарантира по 400 евро месечно (имаше такава, видимо нелепа идея) на всеки, който не ще (не може) да работи, колцина ще се трудят за под 1600 евро? Колко предприятия ще издържат, колко работни места ще останат при такава минимална заплата? Колко и какви данъци може да понесе едно стопанство, без да се обезсмисли конкуренцията, нагона към развитие? Това са строго икономически въпроси (тук политика няма), а с политикономия няма да се занимавам.
|
|