Демократична България постигна втория най-голям външнополитически успех след поканата за преговори с ЕС. Канят в НАТО най-покорния васал на Москва, в който антикомунизмът беше внедрен малко като барока от Петър Велики и където скоро се смееха, когато депутатът Соломон Паси, по гуменки, за първи път постави въпроса за влизане в алианса. Представете си го чисто визуално - нашите хора ще седят там между политиците на най-мощните страни, ще гласуват разни работи заедно с тях, България ще възникне на световната карта.

По стара традиция във вътрешен план



подобни символи само озлобяват



Още незавършила срещата в Прага и опозицията отляво и отдясно се вдигна на бой не само заради бюджета, което си е нормално, но в защита на символ веруюто на българския антиевропеизъм "Козлодуй", и то тъкмо когато Европарламентът гласува България да влезе в ЕС през заветната 2007. Добре, че поне не се сетиха да изчисляват колко ще ни струва членството в НАТО и преориентирането на военните заводи! Популизъм значи именно това - да противопоставяш абстрактни неща като международно влияние и подкрепа на материални като цената на тока или сиренето. В реакцията на случващото се го има и традиционното за нас безпаметство: припомнете си, че преди година масово обвиняваха царя за това, че искал да върне страната в орбитата на Русия. Няма ли някой да каже "Сбърках"? Който не признава успехите на опонентите си, просто обезсмисля политическото състезание и сам се обрича утре на това собствените му постижения да останат незабелязани.

Е, малко случайно стана всичко заради тая война с "тероризма", но нали това е работата на политиците - да използват всякакви случайности. Какво да правим, трудно е да гледаш как



друг бере плодовете на онова, за което и ти си работил



Как социалистически президент ще подписва договор с онези, срещу които партията му десетилетия се бори? При това всичко е още в сферата на ритуала, защото следват изпитания като ратификацията на американския Сенат, която пък поставя въпросителни като "ТЕРЕМ", "Филчев" или какъв специфичен принос ще има поизостаналата технически българска армия в западния съюз.

Сам аз се чувствам длъжен да рефлектирам върху собствените си критики към необмислената акция на НАТО в Сърбия преди три години, от които не се отказвам. Темата има две измерения. В егоистично-национален не можем да не се радваме - страната започва да се вписва в новия глобален ред и се приближава към ЕС. Поканата задава и мощна легитимност на новия политически елит, появил се преди 12 години от небитието - независимо от коя страна на парламента седи той. А ако перифразирам Хобс, по-добре лоша власт, отколкото никаква власт.



Като всяка силова организация НАТО не е ангел



Може утре някой американски президент да прати български войници да бомбардират Филипините. Само че България иска да участва в световния обмен на страната на индустриалния Север, както го повеляват "нормите" на потребление, за които тя жадува. Това значи неравен обмен с Третия свят, един вид неонеоколониализъм. Тази работа си има цена. Участието в мръсни акции като тази в Чехословакия през 1968 г. осигуряваха на България едно скромно място в съветската експанзия. Новият ангажимент ще бъде свързан с други задачи, които невинаги ще ни бъдат по вкуса. Не казвам, че евентуалната акция срещу масовия убиец Саддам е същото като интервенцията срещу социализма с човешко лице на Дубчек, но ако се наложи български войници да убиват невинни хора, никой няма да бъде щастлив. А какво е демокрация, какво е тероризъм са въпроси трудни.

Но да си стоиш у дома и да се отдадеш на нарцисизма, наречен "неутралитет", май също не е морално решение (пък и тази работа е за богатите). Основната функция на традиционната национална отбрана е армията, естествено е в процеса на възникване на наднационални образувания да се задълбочават и формите на глобална сигурност. Планетарните антинатовци са мотивирани от високо морални, но малко късогледи съображения. Светът излиза от контрол, чудовищните неравенства, които поражда глобализацията, няма да се излекуват със световен революционен хаос.

Как да отсъдим между цинизма (дай да се прикачим към по-силния) и безпомощния морализъм (дай да пречим на силните)? За мен позитивното в НАТО е това, че тя - поне формално - е една демократична институция (едва ли изобщо някога е имало по-демократичен военен съюз). Наистина знаем, че САЩ задават тона поради огромната си военна мощ. Но



никой не стои там насила, тъкмо напротив;



нито пък е изключено отделната страна-членка, колкото и малка да е, да изрази несъгласие и да отстоява позицията си. В Прага беше подчертано и че НАТО е отворена за нови членове, а именно това е основният принцип на демократичното гражданство, което постепенно става световно.

Имаме два начина да гледаме на атлантическата перспектива: да подчертаваме този приоритет на силата на началството или да взимаме на сериозно легалния, институционален характер на организацията. Американският силов диктат над световните дела не е факт, а опасност: например скоро станахме свидетели на това как европейските партньори - а защо не и световното обществено мнение - накараха Буш да преразгледа едностранната си позиция за Ирак и да се опре на ООН. Алтернативата на НАТО са двустранни плаващи военни коалиции ad hoc, които излизат от всякакви международноправни рамки. Моралният избор тук ми се струва очевиден.

С една дума, важно е България не просто да влезе в НАТО, а да гледа на тази организация като на стъпка към една световна, в перспектива - легитимна система за сигурност.

Не помня как изглеждаха срещите на Варшавския договор и как точно маскираха неговата основна функция: окупацията на Източна Европа от СССР. Но в Прага държавните глави седят около кръгла маса.