Има важна новина от последните дни - правителството "поема курс към реиндустриализация" и вече "работи по дългосрочна програма" за нея. Програмата е добре пазена тайна, в медиите не прониква нищо от нея. Не знаем нейните принципи, цели, идеи, още по-малко мотивите, моделите и цифровите данни, с които се гради този важен за страната план. А вече се обявяват първите мерки. А те са хем неясни, хем спорни; става дума за ренационализация на летящото към фалит "Ремотекс-Раднево" АД и несъстоятелното от години "Химко-Враца". Твърде мъгливи и постни на факти са обясненията защо тъкмо държавният енергиен холдинг ще купува тези предприятия, щом като частни инвеститори били заявили интерес към тях, а проектите имат изумителна ефективност, ако съдим по разказите за очакваните печалби и нови работни места. Не подкрепям колегите, които бързат да отрекат идеята и да осъдят планираните покупки по



презумпцията, че държавата е лош стопанин,



а (ре)национализацията винаги е вредна и губеща. Без достатъчно данни не можем нито да потвърдим, нито да отхвърлим никой инвестиционен проект. А вайкането, че някой "ще се нагуши" с държавните милиони, е най-тъп комунизъм: в една пазарна икономика всяко нещо си има цена и всеки купувач, включително държавата, трябва да плати на продавача договорената честна цена. Опитът на т.нар. суверенни инвестиционни фондове (SWF, sovereign wealth funds) на Китай, Норвегия, ОАЕ показват твърде добри резултати. Един интервенционен фонд, Дирекция "Храноизнос", спасява милиони български земеделци от глад и фалит, измъква страната от Великата депресия и извежда България сред най-бързо развиващите се страни в Европа. Публичните финанси са само инструменти, като нож или чук; дали служат за добро или за разбойничество и разбиване, зависи от замисъла, който ги направлява. Повече ме плаши



реиндустриализацията като рецидив



или ако предпочитате, deja vu стопанска политика. Още не сме изплатили докрай дълговете, в които затъна държавата при последната реиндустриализация от 80-те години на ХХ в., когато "построихме още една България". Още стърчат из страната бетонните руини на мегаломанските индустриални чудовища от тогава като доказателство, че държавните инвестиции могат да се окажат уникална разсипия. Поуки за не по-малко безумно пилеене на пари мога да дам от всяка държава, въздигана от сладкопойни колеги в еталон за блестяща държавност. Например Германия с летищата Берлин Бранденбург, Лайпциг-Хале, Касел-Калден и пр., ТЕЦ "Дателн IV", ветроенергийния парк "Зимерсфелд" при Фройденщат... Най-вероятно властта в София просто следва



новата реиндустриализационна мода,



запазена марка на социалистическата политикономическа стилистика, отскоро наложена и като официална цел на ЕС. Тъкмо "реиндустриализацията" бе стожер в предизборната риторика на президента Оланд. Звучи чудно, вдъхновяващо - кой не ще родината му да си върне индустриалната мощ? Най-тежък е спадът по този показател (виж графиката) във Франция. С г-н Оланд начело страната си има министър на реиндустриализацията (redressement productif, индустриално възстановяване). А Германия има г-н Зигмар Габриел - вицеканцлер, министър на икономиката и енергетиката, лидер на Социалистическата партия. Той пък има патентована теза: бори се срещу "деиндустриализацията", която заплашвала Германия, ако не се преразгледа (т.е. да се спре и върне назад към въглищата и ядрените централи) "енергийната революция" (Energiewende). Приказки много, резултати почти няма, но поради финансовата дисциплина (austerity) в ЕС няма и сериозни загуби. Мисля, че



реиндустриализацията е грешна рецепта



Прав е проф. Марк Пери - сбъркана е самата диагноза на болестта, от която страда индустриалният свят. Самият термин "индустрия" е фикция (измишльотина), изкована през XVIII в. за етикет на модерното, по-ефективно тогава масово машинно производство, организирано чрез капиталистическо предприятие (за да се различава от занаятчийското, лично и ръчно производство). Латинската дума industria значи само прилежание, усърдие, трудолюбие, старание; industrius е деен, активен. В индустрията днес става същото, което през XIX и XX в. сполетя селското стопанство - нови технологии позволяват по-малко работници да произведат повече продукт, по-малките предприятия стават по-успешни, понеже са по-гъвкави и икономични от огромните, тежки стопанства.



Всяко производство е индустриализирано



отдавна - аграрното, услугите, с пълно право говорим за финансова индустрия. Терминът индустрия е напълно изпразнен от съдържание извън стопанската история. Други разграничителни белези търсим между производствата днес, за тази цел служат секторните модели на Жан Фурастие и Колин Кларк, но "трисекторната хипотеза"*, на която се градят, отдавна издиша. Затова говорят и за четвъртичен, че и петичен сектор. Засега най-смислен е моделът на Саймън Кузнец, на който се базира световноприетият класификатор на дейностите. Но тези въпроси излизат от нашата тема. Та да обобщим: реиндустриализация нито е възможна, нито е лек срещу стопанския упадък в "индустриалните страни", които губят пазар в конкуренцията с по-бързо развиващите се, по-модерни, по-свободни и по-гъвкави, адаптивни предприятия и икономики. Много да мислим за смисъла, преди да харчим държавни пари за инвестиции.



---------

* Според тази теория икономическите дейности се делят на три сектора: първичен (добиване на природни и аграрни продукти), вторичен (преработване) и третичен (услуги). Според това кой сектор доминира, се различават първична, вторична и третична цивилизация.