Преди няколко години в един коментар за икономиката на гурбетчийството, пак в тази рубрика, обърнах внимание на държавните органи, пък и на българския бизнес, върху най-подценения, но уникален и все по-важен отрасъл на нашето стопанство. В платежния баланс, съставян от БНБ, няма ред за плащанията от работещи в чужбина нашенци за издръжка на семейства и роднини у дома. Но сумите на директните трансфери са между 800 млн. и 1 млрд. евро годишно. Това са само пари, постъпващи и отчетени през финансовата система (банки и др. системи за парични преводи). Поне още толкова пари пренасят в брой пътуващи познати и самите гурбетчии при периодичното им връщане в родината. Значи,



гурбетчиите внасят повече от "европейските пари",



за които хленчим от сутрин до вечер, за които се изписват милиони страници годишно и са назначени десетки хиляди чиновници в държавния апарат, в банките и фирмите, за да съставят, превеждат, четат и проверяват програми, проекти, тръжни книжа. С всички тези програми и проекти получаваме нетно (като извадим от постъпленията вноските на България в бюджета на общността) малко над 1 млрд. евро от ЕС. А преките трансфери на гурбетчиите сметнахме около 2 млрд. евро, т.е. 5% от целия ни годишен брутен вътрешен продукт. И това е само чист доход, готови пари за харчене, а не пари за инвестиции, с които се плащат обществени поръчки и от които над 50% заминават обратно към Западна Европа за услуги на европейски изпълнители и доставки. Гурбетчиите внасят в националната икономика не само чист доход (издръжка на близки, но и за спестявания), те и инвестират,



голяма част от чуждите инвестиции са български,



макар да не е особено ясно какъв дял имат в тях гурбетчиите и колко са пари на българските фирми, "останали" по сметки и офшорки в чужбина. Ако отчетем преводите на български гурбетчии, превеждани като "заеми" и преки инвестиции, ще излезе, че гурбетчийският сектор е далеч над изчислените 5%, по-скоро достига 10% от целия ни БВП. Толкова, колкото е добавената стойност от целия бурно развиващ се туризъм. Обаче няма нито едно ведомство у нас, нито държавни или правителствени изследователски институти да се занимават професионално и задълбочено с проблемите на този важен стопански сектор! Задайте в търсачката "гурбетчийство" + "икономика" - излизат стотина страници в интернет, от тях 1/3 с мои коментари. Пък всеки трети плаши с "терминал 2" и се вайкаме денонощно, че изчезва и се разбягва нацията. В обичайната за модерната ни политическа реч прокурорска стилистика най-лесно ще е да наречем "престъпна небрежност" пълното пренебрежение на всички досегашни правителства към икономиката на гурбетчийството. По-трудно е тя да се изучи, за да я разбираме, прогнозираме и управляваме. Ако 10% от целия чиновнически, политически и журналистически ресурс, вторачен в "европейските пари", се пренасочи към проблемите на гурбетчийството - веднага поне двойно ще се вдигнат постъпленията от този сектор. От невежество тънем в заблуди. А всъщност ние, българите,



имаме вековни гурбетчийски традиции!



Думата "гурбет" българският взема през турски от арабски, тя значи просто "чужбина". Гурбетчийство е "работа в чужбина". Тя е била основен поминък векове наред, когато България е част от Османската империя. Показателни са народните песни: "девет годин, Цоне моме, гурбет ода" (9 години!) или "прочул се Митре дюлгерин по сичка земя царева". Не иде реч за "икономически бегълци", а за трайно установени, твърде успешни бизнес модели. Векове наред най-големият български град е Истанбул, а най-богатите българи са печелили парите си в странство. Тъпчилещови с корени и седалище в Калофер, но с банка и основен бизнес в Цариград, или Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово с банки и търговски къщи в Галац и в Букурещ, с бизнес от Мала Азия до Виена. Г.С. Раковски разказва за легендарния майстор строител Гроздан Насалевски, който "водил тайфи от 500 до 1000 души" гурбетчии по Сръбско и Влашко. Като син на вековен родопски род добре знам



от какво са се прехранвали предците ни -



нашите са пасли овце лете по планината, от ранна пролет до късна есен - по Беломорието. Целия продукт продавали на пазарите в Турция и Гърция; и до днес сме пръснати в три държави, но все сме рода и българи. Други родопски родове са потомствени строители - цели села. Дори имали свой таен професионален език, "мещерски" ("мещра" е "майстор") с речник от прабългарски през гръцки, турски до албански, но и чисто зидарски думи и идиоми, напр. "Райчо вета" (Райчо, т.е. слънцето, ходи) предупреждава, че преваля работният ден. Разпадът на империята удря тежко, желязната завеса убива процъфтяващото гурбетчийство, спират стадата и златният поток към Родопите. Погиват традициите, но остава икономическата основа на гурбетчийството, възможността, без да късаш корените си и стопанската си база в България, да печелиш от труд и услуги в странство, от ефекта на трансграничната производствена и търговска кооперация. Говорим за стабилни и рентабилни бизнес модели с потенциален доход от десетки милиарди евро. Те далеч надхвърлят примитивното гурбетчийство - похода на стотици хиляди черноработници (берачи, чистачи, слуги и гледачи на животни, деца и болни). Дотам, че общото е само гурбетът (т.е. че работиш в странство). Днес не трябва да напускаш (за дълго) страната, за да си успешен гурбетчия. Над 80% от дохода си печеля в чужбина. Знам поне дузина милионери с печалби само от странство, работещи само от България. Гурбетчийството е възможност да работим отвъд мижавия местен пазар, то е едър и силен бизнес, може дори да надхвърли целия брутен местен продукт. Но трябва да се познава и да се управлява, както ни учи Буров "со паре и со дупе". Но без глава няма да стане, разбира се.