|
Рано в петък, след като предишната нощ бяхе пили чешка бира и отбрани вина, че и по-твърди напитки, в сюрреалистичната компания на президент, премиер и бивш президент в резиденцията на посланика ни в Прага, от София дойде новината, че във Външно е получено писмо от Вашингтон. Твърдеше се, че в него ни питат с какво България може да допринесе при евентуална военна операция срещу Ирак. Информацията не идваше от "източник, пожелал анонимност", а от говорителя на Външно Любомир Тодоров и от заместник-министъра на външните работи Петко Драганов.
Първата ни работа на нас, журналистите, беше да попитаме хората, които би трябвало да знаят повече, за какво става дума. Още повече, че всички важни правителствени мъже бяха в чешката столица - премиерът Симеон Сакскобургготски, минстрите Соломон Паси и Николай Свинаров, говорителят Димитър Цонев.
Оттук започна играта "има-нема".
Първоначално министър Свинаров не само не отрече, че има такова писмо, но и му направи разбор - не било с военно-технически характер, било повече политическо. Във всеки случай, щяло да има заседание на Министерски съвет, на което произтичащите от писмото въпроси щели да бъдат обсъдени, и съответните решения - взети. Свинаров посочи също срока, в който трябва да бъде отговорено на писмото - до петък, 29 ноември. Впрочем, той не беше никак очарован, че новината е дошла от София, когато всички важни държавни мъже бяха в Прага.
Реакцията на правителествения говорител беше на раздразнение - не е работа на Свинаров да определя кога ще заседава Министерският съвет. Паси пък коментира накратко - вече нищо, свързано с изтичане на информация в България, не можело да го учуди.
В един момент обаче екип на БиТиВи хвана премиера буквално пред тоалетната и успя да му зададе въпроса за писмото. В характерния си стил на дискретност, Симеон Сакскобургготски отрече, че има подобно писмо.
След това правителствените мъже и жени
си промениха коренно позициите.
"Не съм виждал никакво писмо. А може би писмо няма", каза Свинаров пред сградата на Конгресния център, като даде да се разбере, че повече на тази тема няма да каже. Малко по-късно в сградата на Радио "Свободна Европа" (бившия парламент на Чехословакия) Соломон Паси каза: "Ако има такова писмо, аз не съм го виждал". В София пък Лидия Шулева, която заместваше премиера в отсъствието му, заяви, че официално запитване от САЩ няма, и затова не се налага извънредно заседание на МС за обсъждане на евентуални американски искания.
Впоследствие пред "Дарик радио" министър Свинаров каза, че засенчвайки добрата новина от получаването на поканата, някой в България търси интрига и скандал. Този някой трябва да сме ние, журналистите. Вероятно ние сме виновни, че констатираме, че говорители, премиер и министри си противоречат, че сутрин говорят едно, а след обед - друго. Във всеки случай можем с известна загриженост за способността на България да се справи с порасналите изисквания около ратификацията, да направим своите изводи.
Подобен беше случаят през пролетта на 1999 г. Тогава правителството на Иван Костов криеше, че води преговори за предоставяне на въздушни коридори на НАТО. Това продължи до момента, в който говорителят на НАТО Джейми Шей каза по СиЕнЕн пред целия български народ
"Благодарим за небето".
По време на Косовската криза правителствени мъже съзряха у част от журналистите "сръбски мекерета". Слава богу, досега никой не ни е нарекъл "мекерета на Саддам". Но кой знае...
Защото изобщо не става дума за темата Ирак. Става дума за адекватността на българските управляващи. Ако има някакви норми за секретност, сигурно е добре да бъдат спазвани. А ако писмото от Вашингтон не е секретно, тогава какво пречи на управляващите да правят приблизително едни и същи изявления? В противен случай ние, журналистите, препредавайки техните противоречиви послания, объркваме общественото мнение.
Проблемът обаче е точно около общественото мнение. Не е изключено и преди, и сега, управляващите да се страхуват от него. Казано шеговито, те може би имат чувството, че не са случили на народ. Колкото и да са бравурни социологическите изследвания, според които българите сме почти най-големите фенове на НАТО в Европа, действителността може би е по-нюансирана. На въпроса "искате ли членство в НАТО, което ще ни направи модерна, демократична, преуспяваща държава" може да се даде един отговор. И съвсем друг на друг, ако те питат - "готов ли си да пратиш сина си да се бие в Ирак".
Впрочем, такъв проблем в съседна Румъния, с която обикновено ни сравняват, няма. Там правителството обяви, че ще допринесе с въоръжени сили в евентуална война в Ирак, и не последваха никакви емоции от страна на обществеността. Не случайно Джордж Буш в събота беше не в София, а в Букурещ. Там пред многохилядната тълпа той видя дъга в небето, и каза на румънците, че са велика нация. Американците знаят наизуст мюзикъла "Магьосникът от Оз" и обичат алегориите с небесните дъги.
Въпросът обаче се свежда до следното - управляващите трябва честно да произнесат истините, че в НАТО от нас ще изискват много неща, особено в периода, когато ще вървят преговорите и ратификацията. Колкото и да звучи глупаво,
ще искат от нас и да ги обичаме.
Защото една от основните критики на Пентагона спрямо Словения, една прекрасна високоразвита държава между Алпите и Адриатика, е че там общественото мнение е твърде хладно спрямо НАТО. Любляна буквално рискуваше да не получи покана по този параграф. В същото време Пентагонът нас ни критикуваше повече за бавния ход на военната реформа, и че не подкрепяме категорично като Букурещ дипломатическите инициативи на Вашингтон. Впрочем, авторитетни западни анализатори са на мнение, че САЩ пожелаха в НАТО да се влеят седемте източноевропейски държави, защото техните политически класи и обеществено мнение са по-проамерикански настроени от тези в сегашните страни членки на Алианса.
Сегашната позиция на премиера "САЩ ще разберат на какво могат да разчитат от България, ако се появи случай, а да се надяваме, че такъв няма да има", няма да може да бъда защитавана дълго време. Очевидно е, че България ще трябва да даде небе (ако погледнем на картата, най-краткият въздушен път от английските острови до Турция преминава през териториите на България и Румъния), както и летище или летища за презареждане във въздух на самолетите, а също разузнавателна информация. Ако трябва да обещаем и участие на жива сила, правителството трябва да предизвика честен дебат и за това, защото ако реши да шишалкави, резултатът ще е плачевен.
Другият проблем на политическата ни класа е, че ако иска да спечели общественото мнение на своя страна, трябва да запазва националното достойнство, и да договаря изгодни за България условия срещу своето съдействие. Не сме достатъчно богати, за да правим подаръци. Турция извлече стотици милиарди долари полза от съдействието си като член на НАТО. Ако се съди по поведението на основните играчи на нашата политическа сцена, ние май сме склонни да дадем всичко гратис. Народът няма да го разбере.
Напускайки Прага, си приказвахме за опита на чехите. На тях впрочем им се наложи, само месец след като влязоха в Алианса, да помагат при въздушните удари срещу Белград. Чехите не само осигуриха отлично домакинство на срещата, но много от тях си позволиха лукса да отидат на екскурзии в чужбина за по една или две седмици, докато отмине цялата дандания. Далече от воя на сирените и бръмченето от хеликоптерите, на балеарските и канарските плажове, много жители на Прага дадоха нагледен пример, че да си фен на НАТО не значи, че си готов да си жертваш комфорта.
|