|
| Робърт Палмър |
------------------
- Български град ще бъде избран за Европейска столица на културата през 2019 г. Между градовете, които се състезават, е и София. Битува схващането, че обикновено столицата печели, но дали наистина е така?
- Не е задължително. Ще ви дам пример с Леуварден, който също консултирах. Това е малък холандски град, който само преди 4-5 месеца беше избран за Европейска столица на културата през 2018 г. Никой не беше чувал за това градче в Северна Нидерландия. Той се състезава с още 5 града. Между конкурентите му бяха Хага и Айндховен, които са добре познати. Независимо от това Леуварден спечели.
- Като директор на две от европейските столици на културата - Глазгоу (1990) и Брюксел (2000), какво бихте споделили от опита си?
- Вече 25 години, по един или друг начин, се занимавам с програмата "Европейска столица на културата". Започнах през 1990 г., когато станах директор на проекта за Глазгоу. Тогава наблюдавах как големи събития като това променят града. Програмата стартира през 1985 г. и Глазгоу е едва петият град, избран по нея. При предишните градове, носители на титлата, отношението към инициативата е като към голям културен фестивал, в който място намират ексклузивни събития, изложби, постановки, широкомащабни прояви в рамките на една общност. Глазгоу беше първият град, който се опита да свърже името на инициативата с процес, който тогава нарекох културно обновяване на града. Този процес на развитие продължи близо десетилетие, в което градът беше европейска столица на културата само една година. Има много книги и статии, посветени на опита на Глазгоу. Доста градове, избрани впоследствие за столици на културата (и не само), използваха неговия модел.
В случая с Брюксел кметът на града ме покани да повторя глазгоуския опит. Преместих се в Брюксел в 1997 г. с подобна идея - да използвам културата за обновяване на града, но ситуацията в Белгия е много по-сложна. За разлика от Глазгоу, който има характерна шотландска идентичност, в Белгия има три различни общности: френско-, фламандско- и немскоговоряща, като всяка една се откроява със собствена идентичност. Проектът трябваше да се ориентира към взаимоотношенията между тези три групи, чиито пътища са успоредни, но нямат много общо помежду си. Това беше допълнително условие - да се изградят връзки между трите идентичности.
- Автор сте на доклада по поръка на ЕК "Европейски градове и столици на културата". Какви са изводите от него?
- Европейската комисия искаше да знае какви поуки могат да бъдат извлечени, тъй като само някои градове - столици на културата, дотогава бяха успешни. Изследването се разпростря от 1985 до 2005 г. То беше публикувано през 2006 г. и въз основа на него Европейската комисия промени процеса, при който се избира Европейска столица на културата. Въведоха жури и конкурентен принцип между градовете. Дотогава правителството на съответната държава само определяше кой град ще стане столица на културата. В момента ЕК всяка година посочва една или две държави участнички и всички техни градове могат да се включат в надпреварата, а победителят се избира от жури. Станах свидетел колко нарасна конкуренцията и как градовете се учат от опита на предишните победители.
- Какви препоръки бихте дали на българските градове кандидати?
- Европейският съюз има доста подробен въпросник, на който кандидатите за Европейска столица на културата трябва да отговорят. Винаги обяснявам на градовете, с които работя, че не отговорите са толкова важни, а процесите, през които градът е преминал, за да ги открие. Ключът към успеха е да се ангажират гражданите, творците и културните организации, да се включи градът в този процес. Много градове не го осъзнават: те се спират на две-три добре познати личности в града, университетски преподаватели или може би директора на Националната опера, няколко артисти, шепа политици и сформират малка общност, която да създаде конкурентен проект.
Има два ключови елемента, които са много важни за журито. Единият е "Градът и гражданите", който се отнася до влиянието и ползите, които печели населеното място. Вторият се нарича "Европейска величина". При него повечето кандидати срещат затруднение. Той показва дали градът наистина разбира какво е да се работи на европейско ниво, не само на национално или регионално. Много градове просто нямат такъв опит. Затова те трябва да извървят дълъг път и да изградят европейски връзки. То не означава просто да се докара европейски оркестър или да се организира гостуваща изложба на известен художник от друга част на Европа. За жалост много градове не отделят достатъчно време, нито пък се опитват да разберат значимостта на европейската величина. В крайна сметка заглавието е "Европейска столица на културата", а не българска. Журито гледа много внимателно как градът се свързва с Европа и какъв принос ще има програмата към европейското развитие: дали включва дълготрайни партньорства или проекти, които да пътуват до други краища на континента, а не само съседните страни; кои са европейските партньори и дали са значими.
- Много международни градове днес следват принципа на децентрализация в своята културна политика. Например Лил, когато се подготвя за Европейска столица на културата, залага на културни програми извън добре устроения център. Смятате ли, че това е тенденцията за развитие на градовете?
- Смятам, че кметството и общината не са градът. Те са само част от града, която ръководи отделни негови елементи. Градът обхваща всички граждани, живеещи в него, всички видове бизнес, училища и обществени пространства.
В миналото общините смятаха, че владеят целия град и развиваха много централизирано управление. Създаваше се градската политика, която се намесваше във всички сфери на обществения живот - от жилищното настаняване през обществения транспорт, училищната система и публичните пространства. Тя се контролираше чрез регулации, създадени от кметството и общините.
В момента градовете, които не се опитват да владеят всички обществени сфери, създават нов вид децентрализирано, отворено и по-демократично управление на града. В миналото много общини не приемаха такъв тип виждане. Искам да разгранича общинското управление на града от управление, при което трябва да се включат и гражданите. Това е много по-широко понятие. При този вид управление гражданите се включват не само при обсъждане на проблемите, но и във взимането на решения, касаещи тяхното ежедневие и живот. Включването им в управлението на града, предоставяйки им право да взимат собствени решения, дори само на местно ниво - в квартала например, - води до създаване на нови структури, които до голяма степен са фокусирани в разрешаването на собствените им проблеми и затруднения. Тенденцията е в управлението на града да се включват не само общинските и кметските структури, но и гражданите. Това е много бавен процес, но като пътувам, забелязвам, че успешните градове прилагат този нов тип управление, който зачита правата на гражданите.
Да добавим към това факта, че общините са организирани в отдели, които предлагат различни видове услуги и много често се пропуска взаимодействието помежду им. Новият модел на общински структури зачита много повече връзките между различните услуги. Общественият транспорт е свързан с публичните пространства, културата - със социалните дейности. Начинът, по който обществените съоръжения и публичното пространство са проектирани, е свързан със социалния живот на града. Това е отличителен белег на градското управление на 21-ви век. То се случва и на национално ниво, където е още по-сложно. Но градовете експериментират много успешно с този нов стил на управление, при който работят заедно с гражданите.
