Френската левица изгуби катастрофално местните избори във Франция, но това не е причина нито да страдаме, нито да се радваме. По-важно е какво следва за политиката на Франция и как ще се отрази на България. Първият резултат е, че след политическия трус "аматьорското" правителство на Жан-Марк Еро ще бъде заменено от "професионалното" правителство на досегашния вътрешен министър Манюел Валс, който се ползва с голяма популярност, защото се прочу като неуморен преследвач на български и румънски роми.

У нас той е известен също като твърд противник на приемането на България и Румъния в Шенгенската зона, което според него "не е в дневния ред на Европейския съюз", защото двете държави не са готови за членство. Не е нужно да сте специалист по френско-българските отношения, за да си представите какво предстои. Собственият ви компютър може да ви каже, ако в "Гугъл" напишете "Манюел Валс" и "България" (на кирилица или латиница). Сред десетките хиляди отговори няма да откриете почти никакви други информации, освен за гонитба на български роми и залостване на шенгенските порти. От българска страна реакцията на официално равнище към него е най-често отбранителна и много рядко осъдителна.

Загубата на левицата би трябвало да тревожи в България преди всичко председателя на Партията на европейските социалисти (ПЕС) Сергей Станишев, който залагаше на президента Франсоа Оланд като на локомотив за мечтаната отдавна победа на левицата на изборите за Европейски парламент, насрочени за края на май. Ако местните избори са предвестник на загуба във Франция и на европейските избори, съдбата на кандидата на ПЕС за председател на Европейската комисия Мартин Шулц ще стане повече от несигурна. И без това последните сондажи поставяха на кантар съотношението на силите между традиционна левица и десница. Смяташе се, че победата ще се реши с няколко гласа разлика. Сега обаче



френското "дясно цунами"



(по израза на в. "Фигаро") може да отнесе надеждите на левицата в европейски мащаб и да реши също така съдбата на председателя на ПЕС Станишев. Само в този смисъл може да се обясни бурната радост на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, който поздрави във "Фейсбук" своя "дългогодишен приятел" Жан-Франсоа Копе (политическия наследник на Никола Саркози) за неговата "страхотна победа". Твърде съмнително е Борисов да е поддържал продължителна дружба с Копе, който бе само четири месеца начело на десния Съюз за народно движение преди падането от власт на ГЕРБ. Но дори двамата да са имали близки отношения и като лидери на опозицията в своите страни, пак се събира едва година и половина "приятелство". За Борисов обаче времето и приятелството са относителни и затова е по-важно да се види каква е ползата за българо-френските отношения. Ако по неизвестна причина българският електорат се зарази от примера на френския, Борисов само ще допринесе за по-нататъшната им деградация, която започна точно по негово време през 2009-2010 г.

Чудим ли се кой е Манюел Валс, достатъчно е да си представим вече добре познатия ни Никола Саркози, но обсебен от лява фразеология. Той е носител на същата властова амбиция, характерна за политици с имигрантски корени (Саркози има унгарско еврейско потекло, а Валс - испанско), които нямат силна фамилна политическа опора във Франция, а разчитат на личната си пробивност. Валс държи в кабинета си свой портрет като 14-годишен (рисуван от баща му), когато е все още испанче от Барселона (натурализиран е като французин на 20-годишна възраст през 1982 г.), и най-вероятно би отнесъл детския си портрет в Елисейския дворец, ако се сбъднат мечтите му за президентския пост. Посланието му към политиците, които приема в кабинета си, е: Какъв бях и какъв станах благодарение на себе си. Той не крие каква е целта му, защото през 2012 г. се съревновава за президентската номинация на социалистите, но се класира пети. Сега постът вътрешен министър го изхвърля, също като Саркози, към висша национална кариера, която може да го отведе до президентското кресло.



Защо в Европа не се случи лявата вълна,



която уж предвещаваше идването на власт през 2012 г. на президента Франсоа Оланд? И защо вместо това наблюдаваме възход на крайната десница? Истината е, че в кризата традиционната левица не показа чувствителност към най-потърпевшите слоеве, защото навсякъде нейният елит е твърде обуржоазен и предлаганите формули обикновено са смекчени варианти на десни политики. Не е нормално богаташи, които в България определяме като "олигарси", да ронят сълзи за страдащите, когато се обогатяват точно от тяхното страдание. Дори 75-процентният данък на Оланд за най-големите богаташи имаше вял пропаганден, а не икономически смисъл. Истината е, че френската икономика продължи да затъва, като според официални данни от завчера държавният дълг наближава 2000 млрд. евро (1925 млрд. евро, или 93.5% от БВП), а дефицитът е 4.3% от БВП. Според критериите от Маастрихт дългът не бива да надхвърля 60%, а дефицитът - 3%, което показва, че Франция е далеч от здравословните показатели. Сега някои леви политици съветват Оланд: щом нашата икономика не отговаря на критериите от Маастрихт, да "поправим" критериите.

Притиснати до стената, социалистите продължават политиката на драстични икономии, завещана им от Саркози, което задълбочава проблемите на бедните и безработните. Вместо да оживи икономиката, както обещаваше, Оланд стабилизира безработицата, която е 10%. Лишен от въображение и политическа воля за промени, той отстъпи историческия шанс на крайната националистическа десница, която се превърна в най-голямата работническа партия на Франция. Възходът й е логичен, защото предлага



прости решения за отчаяни хора



Те се надяват на чудо за бързо измъкване от собствената си социална стагнация и рецептата им харесва: да изгоним чужденците и да загърбим еврокрацията, т.е. повече Франция и по-малко Европа. Най-привлекателни са решенията, които са за сметка на другите. Неслучайно единственият министър с висока популярност в правителството на Еро бе Манюел Валс, който по въпросите на имиграцията, недопускането на чужденци до френския трудов пазар, изгонването на ромите и натикването на България и Румъния в европейския ъгъл говори в пълен синхрон с лидерката на Националния фронт Марина льо Пен. Това е единствената национална тема, по която няма съществени разлики между партиите от френския политически елит - вдясно или вляво.

Една от главните грижи на досегашния министър на труда Мишел Сапен бе как да попречи на командироването на работници от България и Румъния, които френски фирми биха търсили законно за временна работа. От началото на тази година те не би трябвало да бъдат спирани, но специално заради тях се измислят нови бюрократични пречки, които да обезкуражат френските предприемачи да ги искат - особено в сферата на строителството. Официално целта е да не се допусне дъмпинг на френския трудов пазар, защото работната ръка от България и Румъния е по-евтина, като по този начин се насърчи наемането на французи. Само че това е затъване в едно и също блато, защото вместо да съживят местния бизнес, властите го насърчават да изнася производството си (което му струва допълнителни разходи) в страни с още по-евтина работна ръка - като Индия и Китай. В резултат френската безработица си остава все така висока, а работните места напускат не само Франция, но и Европейския съюз.

Политическата безпътица в Европа продължава, защото подобни рефлекси проявяват управляващи партии и в други западни държави. Разширяването на ЕС, за което настояваха политици с европейско въображение като Франсоа Митеран и Хелмут Кол, се случи, без да бъдат използвани предимствата, които предлагаше. Западната предприемчивост не се съчета с човешкия и производствен потенциал на Изтока, защото единствената реална цел бе овладяването на нови пазари. В резултат на това и Западът, и Изтокът на ЕС днес са разочаровани. А общото разочарование води до общи политически последици. Нищо чудно да се сбъднат прогнозите за общоевропейски триумф на крайната десница, която си поставя само една обща цел - разтурянето на Голяма Европа.