|
| Димитри Иванов |
- Хелън, представям ти Димитри - каза Хари. - Аз ви оставям двамата, за да ви донеса нещо за пиене.
Хелън каза:
- Хари каза името ви, но той говори така, че нищо не му се разбира.
- Той си го разбира - казах аз.
- Ужасно говорят в Ийтънския колеж. Не намирате ли? Не запомних името ви - каза Хелън.
- Димитри.
- Но да, естествено. Димитри. В един роман от един руски писател има един Димитри. Роднини ли сте?
- Не.
- Колко съм глупава. Леля веднъж и тя така... тя самата ще ви разкаже, ако отидем на файв-о-клок при нея. Ще ви запозная с моите братовчедки. Те са очарователни. Какъв е резултатът на този мач, който гледаме?
- Не го гледаме. С гръб сме към терена.
- Хи-хи-хи. Вие сте много забавен. Непременно трябва да отидем на файв-о-клок при леля. Хайде да се обърнем и да гледаме. Но къде са конете?
- Играчите не са на коне, защото не играят поло, а крикет.
- Ах, вие играете поло! И вуйчо ми полковникът играеше, докато беше в Индия.
- Риъли?
- Ужасно прав сте, произведоха го полковник, когато вече не играеше поло. Били ли сте в неговия полк?
- Не.
- Няма значение. Елате непременно. Той ще се радва да си поговорите за Индия.
По-късно разбрах, че Хелън е хитруша, а не глупачка, но това е друг разговор. Англичанките, когато са хубави, са много хубави. Било каквото било.
Харесвах англичаните, понеже не хиперболизираха, както в САЩ - "Ние ще накажем всеки непослушко по света". Това е overstatement. Джентълмените, наопаки, предпочитали understatement. "Не ни се зарадваха особено", казал командирът, когато при Севастопол ги посрещнали с дъжд от куршуми през 1856 г. Тодор Колев питаше кога ще ги стигнем американците. По overstatements - преувеличения - отдавна сме ги стигнали. Живеем в демокрация, "владеем перфектно английски", а Съмърсет Моъм, който се родил, живял и учил във Франция - understatement, - поназнайвал френски, когато станал разузнавач, напомних в предишна писаница. Аз пиша писаници, а в училище пишат есета. Поне да казваха съчинения; есета е писал Монтен.
Все пак не съм английски джентълмен и му намерих цаката как да отговарям, когато телефонът звъни и ме питат: какво правиш? Казвам точно какво правя. Правя чай. Бръсна се. Не зная какво ще отговоря, ако мобифонът ми звънне, когато съм в тоалетната.
Ръсим без задръжки простотии по форумите, смятаме, че е шик да пишем "ногу" вместо много, изкарваме се по-големи простаци, отколкото сме. Чудомировият разсилен обратно, казва купешки думи: Господин началник, имате честта да ви докладвам - и началникът се усмихва под мустак. Нямам мустак, но се усмихвам - променя се светът.
И телевизионните водещи се промениха. Преди да си изхвърля телевизора, забелязах, че в едно тв шоу водещият всяка вечер играе роля на грубиян с комично раздуто самочувствие. Посрещаше всеки свой гост с въпроса: как си? Откровеният отговор би бил: не е твоя работа. Но язък за сценаристите на шоуто; всички гости се правеха на американци и отговаряха с overstatements по американски: великолепно съм. Страхотно съм. Уау!, както вече възкликват и в българските реклами, правейки се на американци.
Седмичната програма на друг тв водещ е често прекъсвана от самореклама: легендата продължава, ние сме това, което другите ще бъдат. Той е педантично организиран, а организационният талант е рядко цвете. Той въведе the tv close up - камерата набива в едър план на лицето. Това беше в годините, когато телевизорите бяха кутия с малък екран и Уди Алън ги нарече the idiot box, идиотската кутия. Телевизорите вече не са кутии, а плоски екрани с много по-голям диагонал от някогашните и човешкото лице в едър план става гротеска. Трябва да го гледаш от дъното на хола и холът ти да е поне 15 метра дълъг. Той задаваше остри въпроси за разлика от сервилността при тоталитаризма. Жалко, сега го одумват, че сервилничи пред Винету.
"Тук отрано започва денят и завършва с Първа програма." Жалко за хубавия текст на тази песен, когато има стотици 24-часови програми. Блажени години, телевизията беше млада, зрители звъняха на програмния директор: Кое време стана, защо продължавате, ние ставаме рано, а програмният се свенеше да каже: Ми угаси си телевизора бе, човек.
Едно време преведох "Снеговете на Килиманджаро" на Хемингуей. Сега на Килиманджаро няма сняг, жалко за хубавата повест, написана е, когато светът беше друг. Писателите обясняваха писмено на своите преводачи какъв смисъл са вложили в една или друга дума, Хемингуей обясняваше на руския си преводач Кашин и на мен, Маркес отложи издаването на свой роман в САЩ, понеже държеше да го преведе не друг, а преводачът на предишния му роман.
Колега ме срещна на улицата и ме запита:
- Какво правиш?
- Вървя.
- Виждам. Накъде вървиш?
- Вкъщи. Бях на изложбата на Димитър Ненкин.
- Говори ли с него?
- Ходя по изложби, за да гледам картини, не да разговарям с художници.
- Как така?
- Както отивам на концерт, за да слушам Брамс или Шопен, не за да разговарям с тях.
- Ненкин по нашето радио посъветва младите художници само едно. Да рисуват.
- Това е лош съвет за много от тях.
- А-а-а, сетих се защо си бил на изложбата. Ненкин е от Асеновград като тебе.
- Улучи.
Ненкин рисувал река Чая. Исках да си видя реката. Сега Чая е жалка бара, преди да се влее в Марица. Няма ги каваците, брястовете и върбите, под които бързеите закипяваха, когато гърбавицата се "биеше" - плуваше срещу течението да си хвърли хайвера. Чая течеше пълноводна под каваците срещу прозореца на таванската ми стаичка. Събуждах се, изпикавах се през прозореца, вземах две кофи и тръгвах в нощта. Сега в София не пикаем, а си изхвърляме боклука през прозорците; строителните отпадъци в Борисовата. Баща ми ловеше със серкме. Само серкметата "тарпазан" бяха забранени, понеже са със ситна мрежа, улавят и дребната риба. На брега, на десет разкрача един от друг, мятаха серкметата си селяните от Куклен, Крумово и менте чардафоните от Мало Конаре, Ягодово. Те идваха с каруци и ги пълнеха с риба. Серкмето на баща ми беше тунинговано. С допълнителни оловни топчета за тежест. Приводняваше се разперено в кръг най-далече в бързея, където най-много кипеше от гърбавица. Гордеех се с баща си. Да бе имало, както сега има състезания по разни работи, баща ми щеше да е рекордьор по мятане на серкме. Но той стана рекордьор по национализации, конфискации, изселвания и лагери. Преди Девети и след. Не заради екологичното престъпление, което той извърши, построявайки малка ВЕЦ на река Въча. Турбините са непреодолимо препятствие за рибата, която плува срещу течението да си хвърли хайвера. Сега в Чая няма гърбавица и аз ходя в "Берьозка" за хайвер от горбуша. Ветрогенераторите по Калиакра и другаде са ненаказани престъпления, те обезобразиха ландшафта, пречат на ятата прелетни птици. Ако Виктория Нюланд ни натрапи добива на шистов газ, това ще е голямо престъпление. САЩ и Русия са необятни, но България е една човешка длан.
- Защо се сопваш? Питам те какво правиш, отговаряш ми: вървя.
- Е, не вървях ли, когато се срещнахме?
- Вървеше. Но аз знам какво правиш. ППП - пиеш, пушиш и пишеш като Хемингуей.
- Никой не може като някой друг. Освен това той не е пушел.
- Като вървиш, защо не повървя до там, където обсъждахме етичния кодекс?
- Защото Хемингуей ловял риба.
- Заем бе, Джимо. Чели сме ти превода на "Старецът и морето".
- Не знаеш. Той ловял и по реки. Държал червеите за стръв в буркан. Казал, че сберат ли се на едно място интелектуалци, те са като червеи в буркан. Ама велики били военните дописници. Дописникът на "Таймс" бил на първа линия при атаката на Севастопол, когато ги посрещнали с дъжд от куршуми. Не само си записал какво си казвали офицерите, ами после седнал и нарисувал - нали нямало фотоапарати, - нарисувал атаката и след нея. Ти можеш ли да рисуваш, бре?
- А ти, като си бил военен дописник, можеш ли?
- Хемингуей ловял риба.
- Това го каза вече. И ти, и Венцислав Николов добре превеждате. Колегата ти Бойко Ламбовски снизходително каза, че бил читав преводът на Венци на романа за Троцки.
- Остави го Бойко. Той е поет, а поети и политика... Кажи Джагаров поет ли е?
- Вярно, политика, политика, но е поет.
- Абе да ти разправя: снощи дойде вкъщи един издател - посещават ме издатели, които искат да издават мои преводи - и каза, че изчезнало от христоматиите стихотворението на Георги Джагаров за България.
- Аз само едно му знам. "Земя като една човешка длан... /Но по-голяма ти не си ми нужна, /Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна, /че е от кремък твоят стар Балкан."
- То същото.
- Що са го махнали?
- С издателя предположихме, че заради: "но счупи се във тази длан сурова /стакана с византийската отрова /и кървавия турски ятаган".
- Те свалиха и Ботевото "На прощаване". Заради "Сърце, майко, не трае /да гледа турчин, че бесней /над бащино ми огнище". Ама хората се възмутиха и министърката отстъпи. Сега какво ще стане?
- Каквото каже Виктория Нюланд. Тя фъка ЕС, че българските червеи в буркан ли няма да префъка за шистовия газ и "Шеврон". САЩ и Русия са необятни, но България е колкото човешка длан. Хидрофранкингът ще я отрови. Хайде да вървя.
- Като вървиш, защо не дойде, когато обсъждахме етичният кодекс?
- Хемингуей казал, че има само два вида глупаци. Зимни и летни. Но има и катр сезонни. С папийонки. Казах ли ти, че Хемингуей ловял риба.
- Каза.
- Казах ли ти, че Хемингуей писал стихове.
- Не. Хубави ли са?
- Не.
- Превеждаш ли още?
- Не.
- Защо?
- Защото думата българщина не можах да я преведа. "Туркщината" на Ербакан и Ердоган западняците я преведоха the Turkishness.
- Ама Ердоган пак спечели изборите, а?
- Англичаните, като се ядосаха, че мюсюлмани им натрапват нравите и обичаите си, поискаха от тях езиков минимум плюс минимум Englishness. В Щатите писателите Ричард Райт и Лангстън Хюз измислиха думата Blackness. Негърщина. Поетът сенегалец франкофон Леополд Сенгор измисли думата La Negritude. В Париж и София има улица "Леополд Сенгор". Пък аз не можах да преведа думата българщина. И в поезията хич ме няма. Зная само, че Ербакан, Ердоган се римуват с ятаган.
DI copyright
. Благодаря Ви за удоволствието г-н Иванов. Жив и здрав.
