С началото на Арабската пролет дойде и войната в Сирия. С войната дойде смъртта, със смъртта дойде страхът, със страха дойде бягството, а с бягството дойдоха бежанците. Преди войната Сирия бе едно от най-големите убежища за бежанци в света и приютяваше огромен брой палестинци и иракчани. Вероятно по тази причина сирийците смятаха, че ще срещнат същото гостоприемство, когато ги сполети същата съдба. Само че в България явно още живеем с паническия страх от превземане, столетия по-късно все още търсим своята идентичност. Приемаме нечие влияние, след години го отричаме, а истината е, че всичко чуждо ни е чуждо и съответно го посрещаме враждебно.



Бежанците ни свариха не само враждебни, но и неподготвени



Никой не очакваше такъв наплив на хора, правителствата също - нито предходното, нито сегашното. В крайна сметка проблемът назряваше, а с него - недоволството на хората, международната общност ни следеше отблизо, появиха се много доклади, критикуващи България. Притиснато, правителството предприе мерки. Администрацията на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) бе сменена, започнаха "ремонтни дейности" на местата, където ще се настаняват бежанците, обеща се прозрачност на действията, а границите на страната започнаха да се следят внимателно. Върховният комисариат по бежанците към ООН, Българският хелзинкски комитет, Българският Червен кръст, други неправителствени организации и много доброволци също се притекоха на помощ в стремежа си да оправят малко хаоса.

През ноември м.г. представители на "Амнести интернешънъл" дойдоха точно когато "новите" центрове отвориха врати. И останаха крайно разочаровани от гледката. В старите сгради, в които не бе стъпвал човек от десетилетия, условията не бяха годни за живеене. Дори хора, които бяха против присъствието на бежанците тук, се възмутиха, когато излязоха снимки и филми от лагера във "Военна рампа".

Само няколко месеца по-късно, при второ посещение в България, от "Амнести" пак не бяха доволни. И бяха прави. Бежанците по лагерите ги посрещнаха с оплаквания, администратори в приемните центрове се оплитаха в отговорите си. Хората, които би трябвало да провеждат интервютата на чужденците, за да помогнат за изготвянето на процедурата по престоя им в България, не можеха да се разберат с представителите на "Амнести" без помощ от преводач, въпреки че би трябвало да владеят поне английски език. Когато от "Амнести" попитаха здравите момчета, които разнасят храната за бежанците, "кой я приготвя", реакцията беше офанзивна. Подобни въпроси, кой знае защо, бяха възприемани от българските служители като нападки.

Сега, когато напливът през границата спря, а бежанците са настанени в пооправените лагери, те се изправят пред нови проблеми. Процедурите по получаване на статут все още отнемат доста време. А след това се появяват други спънки. Тъй като рядко някой от администрацията обяснява на чужденците какво пише в законите и какви документи им трябват, често те изпадат в сложни ситуации. Например по закон чакащите за бежански или хуманитарен статут се водят здравноосигурени. Мнозина обаче се оплакаха, че в системата на НАП са обозначени като неосигурени или, още по-абсурдно, че имат задължения 3 години назад. Никой не им е обяснил процедурата, по която трябва да изчистят този проблем.



Отново се разчита на НПО-та и доброволци,



които се ровят в закони и разговарят с чиновници, за да разрешат бюрократичните проблеми.

Повечето бежанци искат да заминат за Западна Европа, където да търсят образование, работа и по-добър живот. Това обаче е трудно заради системата Евродак и Дъблинската конвенция. Евродак е автоматизираната система за идентификация по пръстови отпечатъци на бежанци и има за цел избягване на многократно подаване на молба за убежище в различни страни от един и същ кандидат. Дъблинската конвенция задължава страните членки да поемат едностранно отговорността за всяка молба за убежище на нелегалните имигранти. Конвенцията постановява, че един нелегален имигрант може да подаде само една молба за убежище, и то в страната, в която първо е влязъл в ЕС. Ако е заловен от властите в друга страна, ще бъде екстрадиран в държавата, от която е влязъл в ЕС, без право да подаде документи за престой там, където е заловен. Този регламент може да бъде променен на следващото гласуване на промени по Дъблинската конвенция, но това е след две години. Междувременно международни организации като "Амнести интернешънъл" и Комисариатът към ООН могат да променят поне временно това положение. В последния си доклад "Амнести" призова страните от ЕС да не връщат повече бежанци в България, тъй като грижите за тях са недостатъчни.

В България има и бежанци, които биха останали и биха се интегрирали в обществото. И тук идва следващото предизвикателство пред правителството, а и пред самите българи. Да предоставиш условия за живот е въпрос на средства, докато



да приемеш някого е въпрос на нагласа



Тепърва ще видим програми и проекти за интеграция, които ще се опитат да улеснят процеса. Но колко от тях ще са успешни и колко от тях ще променят мнението на мнозинството, което продължава да е негативно? Какво състрадание, след като повече от половината българи се определят като бедни?

Въпреки усилията на НПО-та и доброволци да помогнат на получилите статут да си намерят жилище и работа и да се опитат да се върнат към нормалния живот, това се оказва трудна задача. Често хората не са готови да дадат жилищата си под наем на бежанци, а излезе и схема за търговия на черно с адреси. Намирането на работа също е трудоемко, тези, които знаят английски и вече имат нужните документи, могат и да успеят да се вредят в някоя чуждестранна компания, но това стеснява още повече пазара на труда за младите българи. Това допълнително



нагнетява и без това напрегнатите "българо-бежански" отношения



Правителството също не помага за намаляване на напрежението. Открай време обещава прозрачност в политиката си и изразходването на финансовите средства за бежанския проблем, но това всъщност не се случва. Създава се впечатление, че за бежанци се харчат повече пари, отколкото за българите, които се намират в затруднено положение, много разходи все още не са изяснени, като например доколко администрацията има нужда от толкова скъпи компютри. Дори финансовите въпроси да имат смислено обяснение, липсва комуникацията между институции и общество, която да помогне за намаляване на негативната нагласа.

Липсата на информация поражда недоверие. Как да опознаеш съседа си, като не знаеш нищо за него? В България продължаваме да живеем с идеята, че притокът на бежанци е временен и че в един момент проблемът ще изчезне. Но дали това ще стане, никой не може да каже. Дали и кога войната ще приключи и тези хора ще се приберат в Сирия - никой не знае. Дали ЕС ще се смили и ще отнеме част от товара на плещите ни, вместо да продължава да ни критикува, можем само да гадаем. Можем да затваряме очите си за случващото се. Можем да нищим бъдещето. Или можем да се изправим пред настоящето и да приемем, че имаме гости, за които трябва да се грижим.

Още на http://ureport.bg/2014/04/13/sastradanie-sazhalyavam-bedni-sme/