Сигурно вече и най-чистосърдечните пазарни идеалисти са разбрали, че наред с обективните факти и икономически показатели, зад инвестиционните решения прозира огромна доза емоционални възприятия, включително предразсъдъци. С тях финансистите си обясняват забелязаните аномалии в инвестиционните решения, движението на паричните потоци и нивото на доходите. От десет години насам обективните данни сочат, че българската икономика е силно подценена. Финансовата стабилност, конкретните цени, ниското и ефективно облагане и т.н., климатът, ако щете, би трябвало да привличат към страната капиталови потоци, които чрез финансовата система да увеличат предлагането на кредит, лихвите и изобщо разходите на капитал в България да паднат, докато се изравни нивото на очаквана доходност на националния и международния пазар. Това гласи



хипотезата за рационалните очаквания -



основната предпоставка за цялата финансова математика. Обратно: ако се водеха (само) от рационални очаквания, кредиторите би трябвало да се въздържат от нови заеми за гръцката държава или ако купуват нови гръцки облигации, би трябвало да изискват двуцифрена доходност. Но само преди дни международните финансови пазари поднесоха поредна приятна изненада на южните ни съседи. Откъде се взема този необясним с рационални аргументи и реални факти песимизъм към едни и свръхоптимизъм към други участници на пазара? Там, където рационалната финансова теория отказва, (все по-често) на помощ идва модерната наука за



поведенческите финанси



(behavioral finance) - нейната задача е "да обясни защо участниците на пазара допускат систематични грешки в противоречие с предположението за рационалност". То обяснението е ясно: рационалните поначало решения на търговците се влияят от чувствата им - страх, недоверие, предразсъдъци или пък предчувствие за чудодейна печалба (bonanza). Основоположник на тази удобна за всякакви случаи от живота теория всъщност е класикът Адам Смит ("Теория на моралните сантименти"). "Психологически" аргументи охотно ползват Франсис Еджуърт и Вилфредо Парето. Икономическата психология развиват учени като Габриел де Тард, Джордж Катона и Ласло Гарай, за да се стигне до "перспективната теория" на Амос Тверски и съвременните постижения на нобелистите Морис Але ("парадоксът на Але") и Даниел Канеман. За нас, българите,



нагласите са с отрицателен знак



А трябва да се знае, че пазарите имат предразсъдъци към правителства, доминирани от социалисти. Самата теория на поведенчески финанси ни уверява, че негативните нагласи (negative bias) са отклонение от принципа за хедонистичните нагласи (hedonic bias) на Канеман. Т.е. оптималната днес икономическа стратегия за България е невероятно проста: достатъчно е да няма негативна информация за страната, тогава естествените хедонистични нагласи (на български казано: лакомията) ще надделеят над негативните (т.е. над страха) и в крайна сметка инвеститорите ще вземат изгодни за нас рационални решения. Да подчератаем пак: ние



печелим, ако нищо не се говори



за нас, колкото по-тиха и незабелязана от пазарите остане българската политика. От политически активизъм губим. Каквото и да прави българското правителство, то среща на финансовите пазари изначално недоверие. Предлагането на капитал за български проекти намалява (или се отлага, то е същото). За жалост преобладава тъкмо грешната тенденция: властващата коалиция се стреми да води активна политика - както я разбира. Но политически мерки като през последната седмица - наложен таван на лихвите, забрана на (няколко) банкови такси, заплаха за отнемане на лицензиите (т.е. за национализация) на ЕРП - все чуждестранни инвеститори, - влияят зле на пазара. Разбирам желанието на политиците за предизборни изяви, но трябва да разберат, че плашат парите, затова всички в страната - търговци и потребители - трудно вземаме кредит и плащаме по-високи лихви за него. Това спира икономиката, плащаме скъпо за "политически риск". Ето друг пример за грешен политически маркетинг:



законът за "частния фалит",



както доби популярност. Правилно е той да се нарече "закон за потребителската несъстоятелност" и да се базира на едноименния германски закон, който е най-модерният в ЕС, последно реформиран през 2013 г. Този правен институт е нужен, присъства в правните системи на десетки развити страни, има европейски регламент за него. Но ние юнашки казваме, че пишем закон "за защита при свръхзадлъжнялост на физическите лица". Депутат от управляващата коалиция обяви, че този закон трябвало (наред с други мерки) да пребори "закрепостяването на хората към банките", т.е. че законът е насочен срещу кредиторите. Правосъдните чиновници уж нямаше да обсъждат закона, преди да публикуват проект, но "изпуснаха" няколко от "тайните" си идеи - до една в подкрепа на тезата, че законът ще удари кредиторите: несъстоятелност щяла да се открива, ако дългът превиши с 1/3 стойността на имуществото на лицето (ни гък, че ще се взема предвид текущият доход), срокът на погасяване при несъстоятелност щял да е 3 години - при 6 години в Германия и сегашни 5 години обща погасителна давност в България. Да, аз знам откъде са се взели тези 3 години - от една опция в германския закон за съкращаване на срока, която влиза в сила от 1 юли т.г., тя е валидна, ако са платени поне 35% от вземанията. А законът, с който бе въведено това облекчение, се казва "за засилване на правата на кредиторите". Понеже нашите политици (от всички бои, тук разлика не забелязвам) явно не умеят да говорят, за българската икономика е полезно те да си мълчат.