|
| Боян Знеполски |
-------
- Доц. Знеполски, не се ли разми понятието "популизъм"?
- В общественото пространство се наложи една съвсем повърхностна употреба на думата "популизъм", която партиите ползват при взаимното си очерняне - даването на щедри обещания за драстично увеличаване на заплати и пенсии или пък прилагането на псевдосоциални политики, имащи за цел да се купи лоялността на определени групи от обществото. В ситуация, при която всички се обвиняват взаимно, че са популисти, това понятие вече няма особена стойност. По-добре да говорим просто за демагогия. Има едно по-сериозно явление - националпопулизмът, който избуява в кризисни ситуации като отговор на реалните трудности и страхове на гражданите, но този отговор смесва неизпълними социални обещания с открито националистически, ксенофобски, дори расистки призиви. Ясен пример в това отношение са "Атака" в България или "Националният фронт" във Франция, както и много други подобни формирования, появили се през последните две десетилетия в Австрия, Белгия, Холандия, а напоследък и в скандинавските страни. Има и трета, позитивна форма на популизъм, свързана с начина, по който една страна успява да се самообнови. Проявява се, когато между политическите елити и гражданите зейва пропаст, политическата система се смята за корумпирана и стерилна, а хората чувстват, че властта им е отнета. При миналогодишните протести в България гражданите ясно заявиха, че политическата система не ги представлява, и поискаха нейното обновление. Подобни движения могат да бъдат наречени "популистки", доколкото са инициирани от самите граждани и се стремят да реформират една страна и нейната политическа система отдолу.
- Голяма част от обществото ни не ги разпозна като позитивни.
- Винаги може да се стигне до отклонения - популизмът може да се използва от определени политици, за да се доберат до властта, може да се стигне до насилие, до потъпкване на конституционните права и т.н. В този импулс за обновяване на политиката винаги и неизбежно има нещо двусмислено, което може да тласне ситуацията в нежелана посока. Вижте Украйна - в напълно оправдания бунт на украинците срещу корумпирания режим на Янукович активно участие взеха и крайнодесни групировки. Но пълното отхвърляне на популизма, защото носи рискове, би означавало да признаем господството на статуквото и да се примирим, че каквото решат овластените, това ще бъде. В този смисъл популизмът е нещо необходимо. Затова моето желание е да го реабилитирам донякъде от лошата му слава, че руши политическата система и крие само опасности.
- Къде тогава виждате основният проблем пред българската политика?
- От една страна, ние не вярваме на политиците, партиите и институциите. От друга страна, парадоксалното е, че протестните движения срещу същите тези партии и политици също не предизвикаха достатъчно масова и активна подкрепа. Наблюдаваше се един особен скептицизъм, в смисъл, че и да протестираме, и да не протестираме, резултатът ще бъде един и същ, тъй като нищо не зависи от нас. Тази теза е пагубна за България. Общество, което няма вяра в инициативите на своите граждани, а самите хора са пасивни, примирено затворени в собствения си живот и в недоверието си към всичко и всеки, очевидно е общество в сериозна криза. Според мен най-важната борба за нас сега е да съхраним вярата, че хората все още могат по своя инициатива да създават общности около споделени каузи, чрез които да променят и собствената си съдба, и съдбата на страната ни.
- Смята се, че партиите защитават определени обществени групи. Доколко адекватни са сегашните партии на социалната структура на съвременното българско общество?
- Партиите вече нямат ясни електорати и това се забелязва навсякъде по света. Такъв тип съответствие между партии и електорати, съществувало докъм 60-70-те години на миналия век, когато работническата класа е гласувала за социалистическите и комунистическите партии, вярващите - за християндемократите, богатите - за консерваторите и т.н., вече не съществува. Днес партиите са в състояние на свободна конкуренция за гласовете на всички избиратели. Те трябва да бъдат привлекателни за различни социални слоеве с различна култура и материално положение. С това деструктуриране на обществото може да се обясни и феноменът на политиците медийни звезди, като Бепе Грило в Италия, Сидеров и напоследък Бареков в България, Ставрос Теодоракис в Гърция. Популярни лица могат лесно да създадат партии около себе си. Проблемът е, че в този случай връзката между избиратели и политици е изопачена - политиците не представляват, а прелъстяват избирателите, за да усвоят гласовете им. У нас ситуацията допълнително се усложнява и от факта, че в продължение на 45 г. политическият живот на страната беше прекъснат. Създадените след 1989 г. партии, освен, съвсем обяснимо, БСП и ДПС, не можаха да пуснат трайни корени в обществото. Затова връзката между избиратели и политици до голяма степен е крехка и ситуативна. Именно тази постоянна несигурност в собствения електорат води до преакцентиране върху медиите и PR-а. От друга страна, именно подобна ситуация прави възможно "задкулисието", тоест сенчестите зависимости на партиите от силни частни интереси, както и престъпните практики на директно купуване на гласове.
- В такъв случай къде остава мястото на идеологията?
- Политическите идеологии до голяма степен се изпразниха от смисъл и е трудно да се каже дали и как това може да се промени. В момента се намираме във вакуум, в който идеологическите проекти или не изглеждат достатъчно убедителни, или пък отблъскват със своя архаичен или прекалено радикален характер. При всички случаи не можем да кажем, че това положение е за добро. Вярно е, че идеологиите съдържат репресивен потенциал, че могат да доведат до заслепление, до фанатизъм. Но също така е вярно, че идеологиите подпомагат колективните мобилизации, позволяват да се формулират и отстояват колективни каузи, без които политическият живот се оказва импотентен и дори деградира, а хората се чувстват безсилни. Все пак идеологическите акценти не са изчезнали напълно. У нас през 90-те години лайтмотивът беше либерален - да се отървем от държавния социализъм, да се възстановят политическите и гражданските права, да се наложи идеята за пазарна икономика. Сега наблюдаваме връщане на махалото в обратната посока - поставят се все по-силно въпросите за социалната справедливост, за социалните неравенства.
- Може ли алтернатива на този идеологически вакуум да бъде технократизмът?
- Това е една голяма илюзия. Тя се крепи на идеята, че технократът разполага с научно знание за управление на обществото, което не е вярно. Той е нужен там, където трябва да бъде осъществена дадена политика, но каква да бъде тази политика, не може да го реши той. Това трябва да се реши по демократичен начин от политическата общност. Често ни се казва за някой - той не е политик, той е експерт, безпристрастен е и знае как да станат нещата, но това просто не е истина. В много случаи под мнимата претенция за обективно знание технократите служат на частни интереси.
- А представата, че политиката е пазар на политически услуги, на който избирателят трябва да подбере най-качественото?
- Представата, според която политиката е пазар, на който пресметливи граждани потребители купуват политически пакети от също толкова пресметливи политици продавачи, е не само невярна, но и нежелателна. Политиката е сфера на страстите. Действително ние се стремим да изберем рационално най-добрия кандидат, но при този избор се намесват и много лични моменти - идентификацията ни с този човек, доверието ни в него, разпознаваме ли себе си в света, който той проектира, и т.н.
- Какво според вас е мястото на социалните науки в нашето общество?
- Социалните науки присъстват много избирателно в публичното пространство. Социологията например е представена почти изцяло от социологическите агенции, изследващи електоралните нагласи и поведение на хората. От друга страна, имаме една академична социология, която е капсулирана в университетите, публикува в списания, четени само от хора на науката, и е изцяло лишена от социално въздействие. Нуждаем се от наука, която да изяснява различни аспекти на българското общество, така че те да стават максимално достъпни и разбираеми за хората.
Да говорим за "пълно отхвърляне на популизма" е твърде зловеща позиция,
