Преди доста години - близо 20-ина, на една писателска среща в Южна Франция имах бегло познанство с канадски французин по фамилия Тибодо. Първото му име, струва ми се, беше Жан. Бих могъл лесно да проверя дали наистина беше Жан, но не смятам името в случая за важно, така че ще ви спестя този детайл. Та Тибодо беше пристигнал за срещата, самият той пишеше стихотворения, пийваше умерено, беше рафиниран и леко надут. Аз прочетох стихотворенията му, сториха ми се по-скоро посредствени. Той обаче ми беше интересен с друго, затова съм го запомнил. Първото беше искреното му разочарование от току-що отминалия в Канада



референдум за отделяне на френскоговорещия Квебек



от останалата част на страната. Тибодо беше много недоволен от резултата и не го криеше. Много малко гласове не бяха стигнали за отделянето на провинцията. Настроението му се споделяше от останалите французи, макар и не с такава разпаленост като при въпросния литератор. Второто беше гордостта на Тибодо, че е издънка на стар благороднически род и че можеше да проследи рода си до към 600-700 години в миналото! Дори ни показа в града, в който бяхме, улица "Тибодо", кръстена на някой от далечните му прароднини.

С такова нещо останалите, хеле аз, не можехме да се похвалим. Максимум пет поколения назад и една-две легенди докъм 7-о или осмо поколение - такова родословие можеше да изтъкне моя милост, вероятно потомък на дълга върволица балкански земеделци и чобани. При това без надлежната документация за разлика от педанта Тибодо. Затуй въртях приказката повече към литературното съзидание, което, както споменах, определено не бе избрало събеседника ми за свой главен виртуоз магесник.

И тогава, и досега обаче мисля колко силен мотиватор и двигател на човешкото поведение е националното, родовото.

Как ако го извадиш от някоя определена личност, то от нея може и почти нищо да не остане! С почуда съм наблюдавал този феномен у много люде, у много нации. Особено силна зависимост между националното и личността има у руснаците. Бивал съм свидетел как се преобразява тотално смачкан от пороците си тип - дегенерирал пияндур, когато трябва да изтъква национално достойнство. Веднъж в една пивница в Москва се сбиха двама кавказци с пет-шест руснаци от заведението. Кавказците - единият дълъг, другият къс и набит - първите секунди имаха успех, но после броят на опонентите им взе да надделява. По-дългият кавказец успя да се изскубне и драсна навън. По-късият не сколаса, но се би яростно. Накрая все пак го свалиха и взеха да го ритат. Тогава мъж отрепка, в мръсни дрехи и с мътен пиянски поглед, дотогава лежал в ъгъла, изведнъж се възправи над бития и закрещя:



- Не бийте падналия, бе,



у нас, в Русия, никога не бият падналия! Тук е Русия! Назад!

И ако щете, вярвайте, биячите спряха. Мисля, че "Русия" им подейства като някакъв контраадреналин. Дойде и милиция, която прибра късия кавказец и двама-трима от другите събутилници. Над няколкото петна кръв по пода мина дебела чистачка с мръсен парцал и всичко се утихомири. А дегенератът се върна към вцепенението си.

Разбира се, и в Русия, както в родината на Тибодо, па и навсякъде, се случва да бият падналия, уви. Но диренето на добродетел в родината, а не в личността, е част от феномените на човешкото племе.

Вече нееднократно, навличайки си упреци, съм развивал тезата за временността на националното в човешката история. Човеците са по-древно нещо от нациите - предполагам съответно и че видът ни ще надживее "играта на нации" така, както надживява "играта на тронове", да ми прости каламбура уважаваният Джордж Р. Р. Мартин. Само че това едва ли ще е в съвсем обозримо бъдеще. Дотогава ще е така: ако искаш по-тесноплеменен, или пък по-широкоплеменен източник на самочувствие, трябва да си готов да жертваш нещо за племето и репутацията му - я пари, я рахат, я - понякога - живот.

Гледам с интерес



витиеватите лупинги на националното



в украинския казус днес и за разлика от повечето българи, взели категорична страна, не бързам с категоричността. А съм съгласен с президента Путин - този казус е преди всичко украински. Тоест ако вихърът на националното те е понесъл като опияняваща лудост на крилете си (нека и Вазов си спомним, все пак), ако си склонен да жертваш, както казах, я пари, я рахат, я - понякога - живот, то трагични, но и уважителни трансформации могат да произтекат с племето ти. Националните неща винаги вървят в този тандем - трагика и уважение, както при боя в пивницата, за който ви разказах. А ако чакаш друг да плаща и понякога да умира за твоя рахат, то и това е избор. И това е уважение - само че по-друго.

Държава и уважение не са едно и също. Ето един пример - чеченците. Самостоятелна държава те нямат - Руската федерация им е държава. Но уважение имат - виждал съм с очите си. Нищо, че нямат и милион.