Европейските избори през 2014 г. едва ли ще влязат в историята като ключови за развитието на ЕС. Но това не значи, че и при тези европейски избори няма един основен залог, един действителен политически избор - между две различни, дори противоположни, разбирания за това, какъв да бъде ЕС.

Когато започва европейската интеграция, основната й политическа цел е трайното умиротворяване на една непрекъснато разделяна от кървави конфликти Европа. Средството за това обаче не е създаването на нова силна империя, а създаването на общ пазар, в който всички участници да намерят своя интерес. И така да загубят желанието да постигат интереса си със сила. Казано с други думи, идеята следва либералната мисъл на И. Кант, който очаква, че търговията ще надвие войната. Днес ЕС има много повече от общ пазар - това е единен пазар с общи правила и норми, с общи изисквания, замислен като широко поле за конкуренция на всички, участващи в него, икономически актьори.

Разбира се, последното разширяване на ЕС с новите членки от Централна и Източна Европа засили едно иначе съществуващо отпреди това разделение между "богатите" и "бедните" държави. Преди обаче това разделение беше сравнително ограничено - сред бедните се брояха южните страни като Португалия или Гърция само. Сега разделението е по-мащабно с присъединяването на такива страни като Румъния, България, Словакия, Полша. Затова днес един от най-дебатираните проблеми и на тези европейски избори е имиграцията, при това както от по-бедните страни от Африка или Средния изток, така и вътрешната миграция от по-бедните страни на ЕС.



Днес ЕС има накратко две възможни и противоположни стратегии



Едната е стратегията на още по-либерализиран пазар на стоките, услугите, капиталите и работната сила. Тази стратегия на нарастващата пазарна конкуренция вижда решението на повечето проблеми, включително на имиграцията, като максимално разширяване на полето на конкуренцията, при която "по-добрите" (разбира се, по-силните) имат шансовете да оцелеят. Другата стратегия е на по-активна и солидарна социална политика, на изравняване на социалните условия и на ограничаване на социалната конкуренция. Това е стратегията на социална Европа, която да уравновеси вече доста развилата се пазарна Европа.

Но ако пазарната Европа има вече дълга история, то социалната Европа е едва в своето начало. Двете стратегии се основават и на два различни философски възгледа за света. Единият разбира обществото като поле на непрекъсната борба и конкуренция на индивидите, на непрекъснато поддържане на чувството за несигурност и опасност. Другият разбира обществото като солидарен проект, основан на взаимопомощта между индивидите. Според единия възглед индивидът може да мине и без обществото, според другия - не може.

В тези две стратегии се вписват повечето политически актьори в днешните европейски избори. Стоящите вдясно искат повече конкуренция и по-малко регулация, повече пазар и по-малко социални разходи. Стоящите вляво, обратното - апелират за повече солидарност както вътре във всяко европейско общество, така и между отделните страни - членки на ЕС, повече публична регулация и по-малко социални неравенства. Има и втора разделителна линия - между онези, които мислят, че проблемите на днешните европейски общества могат да бъдат решени локално, национално и затова искат повече протекционизъм (национален или европейски) или дори апелират за напускане на ЕС; докато другите смятат, че решенията са в повече интеграция, в по-голямо овластяване на ЕС, в развитието на една наднационална европейска демокрация.

Това са стратегии, които могат да бъдат избрани - в смисъл, че



става дума за две възможни бъдещи реалности



Но в много политически изказвания и текстове на наблюдатели се внушава, че всъщност пазарна Европа няма алтернатива, че социалните програми, освен ако не са съвсем минималистични, са пилеене на публични средства и създават несправедливост, защото "взимат от едните, за да раздават на другите". Това не е нищо друго освен доста грубичко опошляване на всяка идея за общество, основано не на конкуренцията между индивидите, а на тяхната солидарност. Публикуваната в броя от 21 май статия на Иван Стамболов-Сула "Революцията е възможна" е типичен пример за този подход. Авторът напълно справедливо критикува социалистите, най-вече българските, че социалната им реторика прикрива друга практическа политика. Но несъгласието ми е с лежерното дискредитиране на такива фундаментални идеи на обществената солидарност като "равно заплащане за равен труд" - един принцип, който дори още не е постигнат в много страни и сектори по света. Но най-вече твърди с апломб, че "една икономика не може да бъде едновременно конкурентна и социална". Е, това изглежда като възможен избор - кой е казал, че конкурентната несоциална икономика непременно е по-добра от неконкурентната социална икономика? Напоследък се дискутират много негативните последици от бясната конкуренция и нуждата от "намаляване на растежа", в смисъл ограничаването му до естествения демографски растеж. Последното обаче не е желание за "масови разстрели на едри данъкоплатци и цели бордове на корпорации", ако използвам термините в цитираната статия.

Проблемът на днешна Европа е да не допусне пазарното да убие социалното. Това е действителен избор.