Поради помпозността на деветосептемврийските чествания през юношеските ми години и моята тогавашна (пък и сегашна) антипатия към помпозностите бях индиферентен към празника. Гледах на него като на част от многобройните ритуали, с които всяка държавност поддържа статуквото и себе си. И се стараех да карам по моя програма. Което - в интерес на истината - не беше трудно.

В светлината на новите знакови дати - примерно 10 ноември 1989 - датата 9 септември 1944 стана обект на несекващи полемики и страсти. Аз продължавах с моята индиферентност, може би затова бях изумен да видя какви силни чувства пали тази дата у хората. Не мога да забравя един спомен... Сигурно е било към средата на 90-те... С неколцина издатели участвахме в Панаир на книгата в Москва. Поради икономическа стесненост нашата група нощуваше не в хотел, а в студентско общежитие. Беше някъде в началото на септември. Веднъж аз и един колега се прибирахме късно вечерта с очукан тролейбус от българското посолство, където бяхме носили книжки за някаква миниизложба, мисля. В тролея случайно срещнахме част от групата - българска издателка и нейния съпруг историк - Р. Т., които пък бяха ходили на вечеря и също се връщаха в общежитието. След "Здрасти, къде бяхте?" и "Здрасти, а вие къде?" съпругът й, инак тих и затворен индивид, изведнъж се вбеси:



- Как не ви беше срам, позорен празник, позорна дата!



Не можах да схвана какво го вълнува. Трябваха ми няколко минути, през които жена му го успокояваше, а той периодично избухваше. Лека-полека установих, че е тъй разпален, защото днес било 9 септември. Аз, по обичая си, не бях обърнал внимание. Историкът пък по незнайни причини решил, че в посолството е имало голямо честване на светлата дата, нещо като тайна оргия за тайни съратници. И ние "предателски" сме се присъединили. А такива като него сме оставили в неведение и изолация.

Както и да е, този изблик ме изуми. Сега го отдавам и на неустойчивото емоционално състояние на нашия тогавашен спътник (скоро след това той - уви - трагично приключи живота си по собствено решение), но тогава, ако щете вярвайте, за първи път дълбоко се замислих за календарните символики, които управляват човешката митология.

9 септември 1944 е една от датите, която бе ползвана като идеологическа константа цели десетилетия. Тя бе календарен символ на правилна политическа посока. Сега е ползвана за компенсаторна политическа активност от части на обществото ни с оглед новата правилна политическа посока. Така докато предишният 9 септември беше светла дата на "победилата социалистическа революция", днешният 9 септември е "мрачен ден на комунистическия преврат", "начална дата на съветската окупация".

Полярните трактовки на календарната политическа митология са белег за незрял емоционално социум, смятам аз. Те обричат подвластните им общества на лесна манипулативност отвън.

Ще кажете - ти пък откъде знаеш. Ще отвърна - познавам незрелите общества по това, че те лесно строят и лесно бутат паметници. Още по това, че подозрително възпламенимо (в официален план) се възторгват от нови лидери, съюзи и идеологии. И лесно низвергват стари.

Разбира се, сериозните историци тепърва ще търсят балансирана оценка на много "сакрални" дати - не само на 09.09.1944. Аз не съм историк. Само ще напомня, че в период на изключително напрегнато военно противопоставяне се губят не само политическите нюанси, губят се и естетически, дори битови такива. Спомням си разказваното от моя баща, който като юноша наблюдавал как много негови стари и млади съграждани тихо се радвали на лютата зима 1942-43 година. "Немецът ще се смръзне в Русия", потривали ръце хората.

Тия същите няма как да не са се радвали на 9 септември, мисля си. Както когато чета поета:



О, как сме чакали напрегнато

в задръстените кафенета!

И късно през нощта си легахме

с последните комюникета.*



и не ми е трудно да се сетя какви точно "комюникета са чакали".

Поетът сигурно също би се радвал на 9 септември, ако не беше платил за "напрегнатото чакане" предварително.

След 9 септември с мъчителна смърт пък плати за политическата си сатира и убеждения хумористът Райко Алексиев. Той другарувал с офицери от Райха, симпатизирал на Германия. Като Богдан Филов, който ни върза с Тристранния пакт. Богдан Филов умря, защото беше германофил. Баща му умря, защото беше русофил. Писах вече веднъж как ме потресе с обикновеността си едно изречение в писмо на съпругата на Райко Алексиев от лятото на 1944-та: "Новините от фронта не бяха добри"...

Както вече казах, в период на военно противопоставяне нюансите се губят. Което не е добро за един, за друг е победа и триумф. И обратното. Най-голямата беда не е, че в такива периоди губим нюанси. Бедата е, че губим хора.

В гигантската игра на могъщи сили с нас е станало това, което не сме могли да избегнем. То, както всичко на този свят, има негативи и позитиви.

Някой тук ще каже: не, само негативи са. Друг ще каже - не, само позитиви.

Ще отговоря с перифраза на един циничен каламбур, чут в неизискана дискусия: "Ти, като си толкова умен, що не си богат, бе?"

Така простак с портфейл обикновено затапва умник без такъв. "Ти, като си толкова прав, защо не си силен, бе?" - ще каже всеки политически вълк на всяко политическо агне.

От много отдавна, от много преди времето на Лафонтеновите басни е така.

------

*"История", Никола Вапцаров.